Робин Хоб - Съдбата на Шута

Какво ти каза? — попитах, като се мъчех да скрия ужаса си.

Нищо. Нито пък на майка ми, поне тя така казва. Върна се у дома с подаръци за всички. Подскачащи играчки за най-малките ми братя и красиво изработени главоблъсканици за по-големите. За мама и мен — кутийки с огърлици от дървени мъниста, всяко оформено най-изящно, като скъпоценен камък. И кон. Най-красивата кобилка, която съм виждала.

Зачаках. Знаех какво ще чуя, но въпреки това се молех да не го казва.

А той самият носи обеца, дървено топче. Никога не съм го виждала да носи обеци. Дори не знаех, че ухото му е продупчено.

Запитах се дали лорд Златен и Бърич изобщо са разговаряли. Може би Шутът просто бе оставил тези подаръци на кралица Кетрикен, за да ги предаде на бившия главен коняр. Измъчваха ме много въпроси, които не можех да задам.

А в момента какво правиш? — попитах.

Лея свещи. Най-отегчителната и тъпа работа на света. — Замълча за момент. — Имам съобщение за теб.

Сърцето ми замря.

Нима?

Баща ми каза, ако сънувам отново вълк, да му кажа: „Отдавна трябваше да се върнеш у дома“.

Кажи му… — Хиляди неща минаха през главата ми. Какво можех да кажа на човек, когото не съм виждал от шестнайсет години? Да не се бои, че ще му отнема нещо? Че го обичам толкова, колкото съм го обичал винаги? Не. Не това. Че му прощавам? Не, той никога не ми бе причинявал съзнателно нещо лошо. Подобни думи само можеха да направят товара, с който сам се бе нагърбил, още по-тежък. Имаше безброй неща, които копнеех да кажа, и нито едно, което да посмея да предам чрез Копривка.

Какво да му кажа? — с нескрито любопитство попита Копривка.

Кажи му, че нямам думи. И че съм му благодарен. Както съм бил през всички тези години.

Изглеждаше недостатъчно, но въпреки това се принудих да не добавям нищо. Би било прибързано. Трябваше да мисля дълго и трудно, преди да предам чрез Копривка някакво истинско съобщение на Бърич. Не знаех какво знае или за какво се досеща. По-добре да съжалявам, че не съм казал нещо, отколкото да изрека думи, които никога няма да мога да върна.

Кой си ти?

Дължах й поне това. Име, с което да ме нарича. Имаше само едно, което ми се струваше правилно.

Изменящ. Наричам се Изменящ.

Тя кимна, едновременно разочарована и доволна. На друго място и време Осезанието ми ме предупреди, че наблизо има други. Тръгнах си от съня и тя ме пусна с неохота. Върнах се в собственото си тяло. Останах за момент със затворени очи, напрегнал останалите си сетива. Бях в каютата, Шишко дишаше тежко до мен. Надуших маслото, с което менестрелът мажеше арфата си, след което чух шепота на Пъргав.

— Защо спи?

— Не спя — отвърнах тихо. Отдръпнах ръката си от Шишко, за да не го събудя, и бавно седнах. — Просто успокоявах Шишко. Още е много болен. Иска ми се да не се налагаше да го вземаме на това пътуване.

Пъргав ме гледаше странно. Менестрелът Кокъл мажеше поправената си арфа. Станах, приведен заради ниския таван, и погледнах сина на Бърич. Колкото и да му се искаше да е по-далеч от мен, имах задължения.

— Зает ли си с нещо в момента? — попитах го.

Той погледна Кокъл, сякаш очакваше той да се застъпи за него, но менестрелът премълча.

— Кокъл ще изпее някои наши песни на островитяните — тихо рече момчето. — Отивах да го слушам.

Поех дъх. Трябваше да се сближа с това момче, ако смятах да удържа дадената си на Копривка дума. А вече го бях отчуждил от себе си, като се опитах да го пратя у дома. Ако го държах твърде изкъсо, нямаше да спечеля доверието му.

— От песните на менестрелите може да се научи много. Слушай също какво пеят и разказват островитяните и се опитай да разбереш някои думи от езика им. После ще говорим за това, какво си научил.

— Благодаря — сковано рече той.

Трудно му бе да изкаже тази благодарност, както и да признае, че имам власт над него. Засега не смятах да натискам в тази посока. Кимнах и го оставих да излезе. На прага Кокъл ми се поклони с изящния поклон на менестрел и за миг очите ни се срещнаха. Дружелюбието в тях ме изненада.

— Рядко може да се срещне войник, който цени знанието, а още по-рядко — такъв, който разпознава менестрелите като източници на знание. Благодаря, господине.

— Аз ви благодаря. Принцът ме помоли да се заема с обучението на момчето. Може би ще му покажете, че не е задължително придобиването на знания да е болезнено. — И в същия миг ми хрумна нещо. — Ще дойда и аз, стига да не се натрапвам.