Робин Хоб - Съдбата на Шута

Кимнах, без да знам дали е вярно, или не. Може би птицата му бе казала така. Или вечно будните му уши бяха дочули приказките на моряците.

— Ако се опитам да позная тази тайна, ще ми кажеш ли дали съм успял? — попита той, сякаш това бе логично продължение на разговора ни.

Въздъхнах. Едва сега усетих колко съм уморен. И колко силен бе Шишко, когато го задвижваха страх и гняв. Надявах се да не е изгорил всичките си запаси. Болестта вече бе изсмукала голяма част от жизнените му сили. Не се съмнявах, че си мислеше, че се бори с мен на живот и смърт. Изведнъж се разтревожих много за него.

— Том? — обади се Уеб и изведнъж се сетих за въпроса му.

— Това не е моя тайна — повторих уклончиво. Изпълваше ме безнадеждност. Разбрах, че така се чувства Шишко. Това нямаше да доведе до нищо добро. Трябваше някак да го успокоя, преди да засегне всички останали на борда.

Можеш ли да се погрижиш за него?

Отговорих, че не знам, но че ще опитам.

Уеб отново ми подаваше манерката. Взех я и отпих голяма глътка.

— Трябва да се връщам при Шишко. Не е добре да го оставям сам.

— Мисля, че разбирам — съгласи се той. — Просто се питах дали си негов закрилник, или надзирател. Е, Том Беджърлок, когато решиш, че е безопасно да оставам при него, кажи ми. Виждам, че и ти се нуждаеш от малко почивка.

Кимнах мълчаливо и се върнах в малката каюта на Осезаващата котерия. Останалите се бяха изнесли, вероятно смутени от силата на излъчваните от Шишко емоции. Той беше заспал, но не от спокойствие, а от изтощение. Бузите му бяха зачервени, на челото му бяха избили малки капчици пот. Треската се беше върнала и той дишаше с хрипове. Седнах на пода до постелката му. Чувствах се ужасно от онова, което му причинявахме. Не беше добро и го знаехме всички — и Сенч, и Предан, и аз. Предадох се на умората и легнах до него.

Поех три пъти дъх, за да се съсредоточа и да събера Умението си. Затворих очи и леко докоснах Шишко, за да засиля връзката помежду ни. Очаквах да е издигнал стените си срещу мен, но не ми се изпречиха никакви защити. Промъкнах се в сън, в който изгубено коте отчаяно се мъчеше да не потъне в бушуващо море. Извадих го от водата, както бе направила Копривка, и го върнах във фургона с леглото и възглавницата. Обещах му, че всичко ще е наред, и усетих как безпокойството му малко намаля. Но той ме позна дори в съня си.

— Ти го направи! — внезапно извика котето. — Ти ме накара да се кача отново на кораб!

Очаквах гняв, съпротива и дори атака след тези думи. Но получих нещо още по-лошо. Разплака се. Котето плачеше неутешимо, с тънък детски гласец. Почувствах огорчението му, че съм го предал. Беше ми имал доверие. Взех го в прегръдката си, но той продължи да плаче, а аз не бях в състояние да го успокоя, тъй като бях виновникът за мъката му.

Не очаквах Копривка. Не беше нощ и се съмнявам, че спеше. Винаги бях смятал, че е в състояние да използва Умението само насън.

Дай ми го — рече тя с тона на жена, на която й е дошло до гуша от некадърността на мъжете. С гузно облекчение я оставих да го вземе от мен. Избледнях в съня му и усетих как напрежението му намалява, докато се отдалечавах. Болеше ме, че намира присъствието ми за разстройващо, но не можех да го виня.

След малко открих, че седя в основата на разтопената кула. Мястото изглеждаше много занемарено. Мъртвите трънаци покриваха стръмните склонове и единственият звук бе от вятъра. Зачаках.

Копривка дойде при мен.

Защо тук? — попита и посочи заобикалящата ни пустош.

Стори ми се подходящо — отвърнах обезсърчено.

Тя изсумтя презрително и с махване на ръка превърна мъртвите клони във висока лятна трева. Кулата се преобрази в кръг ломени камъни на върха, по кръга пълзяха цъфнали увивни растения. Тя седна на един затоплен от слънцето камък, изтръска червената си пола и изпъна босите си крака.

Винаги ли си толкова драматичен?

Май да.

Сигурно е ужасно уморително човек да е до теб. Ти си вторият по чувствителност мъж, когото познавам.

А кой е първият?

Баща ми. Вчера се върна.

Затаих дъх.

И? — попитах, колкото се може по-небрежно.

Бил в замъка Бъкип. Само това каза. Изглежда остарял с десет години, но въпреки това го улавям понякога да се оглежда и да се усмихва. Въпреки замъглените си очи все се взира в мен, сякаш ме вижда за пръв път. Мама казва, че имала чувството, че се сбогува с нея. Отива при нея и я прегръща, сякаш всеки миг някой може да му я отмъкне. Трудно е да се опише поведението му. Сякаш най-сетне е приключил някаква тежка задача, а в същото време се държи като човек, който се готви за дълго пътуване.