Робин Хоб - Съдбата на Шута

Но може би най-странна от всичко бе реакцията на Уеб, Кокъл, Пъргав и Любезен. Без да обръщат внимание на останалите, те закрачиха в различни посоки в снега и леда, вглеждаха се напрегнато, сякаш бяха изгубили диамант и трябва да го намерят сред проблясващите кристали. Уеб спря пръв. Остана да стои неподвижен и мълчалив. Пъргав спря на десетина крачки от него. Малко по-нататък Любезен се спусна по един стръмен склон и също остана неподвижен. Кокъл последен намери мястото си. Личеше, че е несигурен. Вървеше бавно, с изпънати ръце, сякаш се мъчеше да долови несъществуваща топлина. Отдалечи се бавно от останалите, накрая спря на около петнайсет крачки от Уеб и го погледна колебливо, сякаш търсеше одобрението му. Уеб бавно кимна.

— Да. Мисля, че си прав. Огромен е, по-голям от всяко същество, което съм виждал. Тук, под краката ми, го усещам най-силно. Но не мога да кажа дали под мен е бавно биещото му сърце, или главата му. Може пък да е краят на опашката му, която да е най-близко до повърхността. Хайде, всеки да отбележи мястото, на което е застанал. После тръгнете към мен и ми кажете дали усещате същото.

Кокъл свали ръкавицата си и я пусна в снега, а Любезен заби пръчката си. После всички бавно тръгнаха към Уеб. С Предан се спогледахме и тръгнахме към Осезаващия майстор, сякаш от чисто любопитство. Наблюдавах лицето на Предан, но мисля, че не чувстваше онова, което усещах аз. Присъствието се появяваше и изчезваше, подобно на трептящия пламък на свещ. Дори когато с принца спряхме до Уеб, усещането си остана непостоянно. Но бях съгласен с Уеб. Когато долавях дракона, присъствието му тук бе много по-силно.

Уеб и останалите от Осезаващата котерия все още бяха със сведени погледи, сякаш можеха да виждат през снега. После един по един започнаха да вдигат очи. Предан изчака, докато Уеб го погледна в очите. Не знам какво си казаха с поглед; може би се преценяваха един друг. Но когато Уеб бавно кимна, принцът сведе глава в знак на съгласие, обърна се към Сенч и каза:

— Ще започнем да копаем тук.

И тъй, започнахме да дълбаем леда.

Лонгуик прати Ридъл и Хест в лагера за лопати, кирки и лостове. Докато ги нямаше, се обърна към принца.

— Колко голяма желаете да е дупката, милорд?

Предан и Сенч очертаха в снега площ, позволяваща на четирима мъже да работят, без да си пречат. Копачите бяхме Ридъл, Хест и моя милост. За моя най-голяма изненада Лонгуик запретна ръкави заедно с нас. Може би смяташе, че орязаният му състав го задължава също да се хване на работа. Гвардейците копаеха с желание, но не особено сръчно. Бяха бойци, а не селяни, и макар да знаеха основното за спешното прокопаване на укрепления, никога не им се беше налагало да работят на ледник. Същото се отнасяше и за мен. Опитът бе доста поучителен.

Да копаеш лед не е като да копаеш земя. Земята се състои от отделни частици, които отстъпват пред острието на лопатата. Ледът образува съюзи и се държи. Най-горният снежен пласт бе най-досаден, защото бе като да ринеш фино брашно. Всяка лопата бе лека, но не бе лесно да прецениш къде точно да я изхвърлиш. Следващият пласт не беше чак толкова лош. След като пробихме ледената кора, бе все едно да копаеш стар отъпкан сняг. Но колкото по-дълбоко прониквахме, толкова по-трудно ставаше. Не можехме да забием лопатите и да ги изхвърлим през рамо. Вместо това се наложи да използваме кирките, за да разбием леда на малки парченца, които се разлитаха във всички посоки. След това трябваше да го изхвърляме горе, където други го товареха на една от шейните и го извозваха по-надалеч от ямата. Ако работех с палтото си, гърбът ми се изпотяваше. Когато го свалях, по ризата ми се образуваше ледена кора.