Робин Хоб - Съдбата на Шута

Не работехме сами. Стигна се до компромис и Осезаващата котерия на принца се зае да пренася леда от ръба на ямата. След известно време двете групи се смениха. През първия ден стигнахме на дълбочина до рамото, но от дракона нямаше и следа.

Вечерта задуха вятър и понесе вихрушка от ледени кристали. Докато слизахме към лагера да хапнем край малките си огньове, се запитах тревожно колко ли сняг ще бъде навят в изкопа.

Макар че по време на работата предишните разногласия бяха забравени, вечерта те се проявиха отново. Воините на хетгурда се държаха по-приятелски с Осезаващите и Шута, отколкото преди, разменяха си храна и разговаряха. Кльощавият им бард Бухалът седеше до Кокъл, докато той ни изнасяше представление. Менестрелът изпя две песни без акомпанимент, тъй като не искаше да рискува нито ръцете, нито инструмента си на ледения вятър. Едната бе за дракон, който така омаял един човек, че той оставил семейството и дома си и повече никой не го видял. Дори и да имаше някаква скрита велика истина в сказанието, така и не я открих. Както бе споменал Уеб, в песента се говореше как човекът вдишал дъха на дракона и веднага му отдал сърцето си. Другата песен бе още по-неясна, но всички мълчаха и слушаха задълбочено, докато самотният глас на Кокъл се бореше с виещия вятър. Единственият му съперник бе Шишко. Той седеше край Предан, тананикаше си и се люлееше напред-назад. Макар че Сенч на няколко пъти се опита да го накара да млъкне, само след минути дребният човек отново подхващаше мелодията си. Това ме тревожеше, но не можех да направя нищо.

През деня бях видял как Пиотре и нарческата наблюдават работата ни. Лицата им изглеждаха застинали някъде между надеждата и ужаса. Предан отиде да говори с тях, но не чух нито неговите думи, нито отговора им. Нарческата се взираше в него, сякаш беше непознат, който й досажда, докато умът й е зает със съвсем други неща. Тази вечер те не се присъединиха да споделят храната и огъня с нас. Единствено слабата светлина на свещта в шатрата им напомняше за присъствието им.

Когато Кокъл свърши и му благодарихме, бях готов да си лягам. Макар и да ми се искаше да поговоря насаме със Сенч, Предан и Шута, копнежът за сън бе по-силен. Тялото ми още не се бе възстановило от прекомерно голямото количество елфова кора, а тежката работа в студа допълнително ме бе изтощила.

Станах, протегнах се и Сенч ми направи знак да отида при него. Каза ми да отведа Шишко в шатрата на принца и да го сложа да си легне. Отначало помислих, че това е повод да поговори с мен, но когато отидох при Шишко, тревогите ми се засилиха. Той се люлееше и тананикаше монотонно. Очите му бяха затворени. Не смеех да го докосна, също както опарило се дете не смее отново да доближи огън. После си спомних за мъртвото си Умение и реших, че всеки контакт между умовете ни ще е по-скоро облекчение, отколкото шок. Поставих ръка на рамото му и леко го разтърсих. Не почувствах удара на Умението, нито Шишко даде знак, че излиза от унеса си. Разтърсих го отново, този път по-силно. Накрая се наложи да го вдигна на крака. Той отвори очи и забърбори като внезапно събудено бебе. Чувствах се като абсолютна гадина, докато го водех към шатрата на принца. Докато му свалях ботушите и дрехите, той хленчеше, че му било студено. Мушна се под одеялата и го завих.

Тъкмо приключих, когато се появиха Сенч и принцът.

— Тревожа се за него — казах тихо и кимнах към Шишко. Изпод завивките се чуваше тихото му тананикане.

— От дракона е — сърдито рече Сенч.

— Така мислим — уморено се съгласи Предан. Седна и почна да сваля ботушите си. — Не можем да сме сигурни. Опитваме се да се свържем с Шишко и той сякаш е тук, но просто не ни обръща внимание.

Казах им онова, която цял ден ми бе висяло като камък на шията.

— Още няма признаци, че се възстановявам. Умението ми е изчезнало.

Принцът кимна. Не изглеждаше изненадан.

— Пресягам се към теб, но сякаш изобщо те няма. Странно усещане. — Погледна ме. — Чак сега осъзнавам, че през по-голямата част от живота ми наистина те е имало. Като мъничко присъствие някъде в края на съзнанието ми. Знаеше ли го?

— Боях се, че ще е така — признах. — Двамата със Сенч сме го обсъждали. Той каза, че си имал странни сънища като малък. Сънища за човек и вълк.

За миг Предан изглеждаше изненадан, после на лицето му се появи усмивка.

— Значи си бил ти? И Нощни очи? — Внезапно пое дълбоко дъх и извърна поглед. — Това бяха едни от най-хубавите сънища, които съм сънувал. Понякога нощем се опитвах да ги върна, докато заспивах. Никога не сънувах един и същи сън два пъти, но понякога се появяваше някой нов. Хм. Значи дори тогава си ме учил на Умението и как да се свързвам с теб. И с Нощни очи. О, Еда, Фиц, как ли ти липсва само! В онези сънища бяхте едно създание. Знаеше ли го?