Робин Хоб - Съдбата на Шута

Изведнъж сълзите започнаха да напират в очите ми. Извърнах се и ги избърсах, преди да са потекли.

— Всъщност да. Копривка ме вижда такъв и до днес: наполовина човек и наполовина вълк.

— Значи си ходил и в нейните сънища?

Нотка на ревност ли усетих?

— Не преднамерено. Както и в твоите. И през ум не ми е минавало, че ви уча на Умението. Понякога се опитвах… и опитвам да видя Моли и Бърич през сънищата на Копривка. Защото ги обичам и ми липсват. И защото Копривка е моя дъщеря.

— А аз?

За миг бях радостен, че Умението ми е изчезнало. Не исках принцът никога да узнава ролята ми в зачеването му. Искрен може и да бе използвал тялото ми, за да го създаде, но той си оставаше синът на моя крал. А не мой. По никакъв начин не мой, освен по начина, по който умът му се обръщаше към моя.

— Ти си син на Искрен. Не съм те търсил съзнателно и не знаех, че споделяш сънищата ми. Научих го доста по-късно.

Погледнах към Сенч и бях изненадан, че почти не следи разговора ни. Сякаш се взираше някъде в далечината и не забелязваше ставащото под носа му.

— Сенч? — повиках го разтревожено. — Добре ли си?

Той внезапно пое дъх, сякаш го бях събудил.

— Мисля, че драконът е омаял Шишко. Опитвах се да привлека вниманието му, но музиката му е много силна и го поглъща изцяло. Нито принцът, нито аз можем да усетим дракона чрез Умението. Но когато тръгна по следите на Шишко, долавям нещо друго. Но е странно… сякаш да виждаш сянката на човек без самия човек. Не мога да кажа нищо конкретно, освен това, че е там. Предан казва, че от време на време долавя Айсфир с Осезанието, но след миг той изчезвал като мимолетна миризма.

Останах неподвижен за момент и изпратих Осезанието си да опипа наоколо.

— Тук е. И после изчезва. Не знам дали го прави нарочно, дали е някакъв вид маскировка, или наистина е съвсем близо до смъртта, както предположи Уеб.

Погледнах Предан, но мислите му бяха насочени в друга посока. Запитах се дали изобщо е чул какво си казахме със Сенч.

— Ще се опитам нощес да се свържа с Копривка — неочаквано каза той. — Трябва ни връзка с Бъкип и тя е единствената ни надежда. Мисля също, че само тя е в състояние да откъсне Шишко от дракона, ако наистина той го е омаял. А и да не е драконът, може би пак Копривка ще е единствената, която може да се свърже с него.

Бях потресен. Не исках да опитва това. Аз трябваше да го направя.

— Мислиш ли, че ще успееш да я достигнеш?

— Може би. Щеше да е много по-лесно, ако я познавах. — По начина, по който наблегна на думите си, беше ясно, че вината за това да не я познава е моя. Сигурно бе доловил нежеланието ми във въпроса и това го бе засегнало. Преглътнах и го оставих да продължи. — Онзи път само докоснах ума й, при това чрез теб. Ще ми е доста по-трудно да го направя сам.

Заяде ме безпокойство. Знаех, че не трябваше да го правя, но все пак попитах:

— Ако успееш, какво ще й кажеш?

Той ме изгледа студено.

— Истината. Знам, че идеята за това е нова, но си помислих, че поне един Пророк трябва да я изпробва.

Аз пък знаех, че се опитва да ме провокира. Денят бе труден и принцът изведнъж бе започнал да се държи като петнайсетгодишно момче, опитващо се да намери върху кого да стовари вината. Помъчих се да подмина това.

— Истината е широко понятие. Каква част от нея смяташ да й кажеш?

Опитах се да се усмихна, докато чаках отговора му.

— Засега само онова, което принадлежи на мен. Ще й кажа, че съм принц Предан и отчаяно се нуждая от нея да предаде новините на майка ми и да ми предаде съвета й. Че искам майка ми да знае за Сидел и родителите й. Както за да ги държи под око, така и за да спаси момичето. И ако тя се вслуша в посланието и го приеме, ще й разкажа за опасенията си за Шишко — че драконът краде и малкото ум, който има. Ще я помоля да го откъсне, ако може да се свърже с него. — Въздъхна. — Сигурно ще съм голям късметлия, ако стигна дотам. — И отново ме погледна унило.

В този момент още по-силно усетих загубата на Умението. Не исках Предан да говори с дъщеря ми, без да го чувам и долавям. Страхувах се, че без да иска, може да разкрие много неща. Можеше да повлияе на мнението й за мен, преди да имам възможност сам да говоря с нея. Той отговори, сякаш бе чул мисълта ми.

— Ще се наложи да ми се довериш, нали?

— Доверявам ти се — отвърнах. Мъчех се да не прозвучи като лъжа.

— Аз ще съм с момчето — каза Сенч и се разсмя на смаяната ми физиономия. — Не, не казвай, че ми се доверяваш. Няма да го понеса.

— Но трябва да ти се доверя — казах аз и Сенч кимна. — Какво ще кажете за случилото се днес? Мислите ли, че хората на хетгурда ще се обърнат срещу нас и ще ни нападнат, ако изкопаем дракона жив и се опитаме да вземем главата му?