Робин Хоб - Мисията на шута

Замълча. Изчакваше. Очите му не се откъсваха от лицето ми. Подхвърлих, без да ми е ясно какво очаква:

— Добро прасило е било значи.

— Тъй де. Беше. Докато трите не изчезнаха.

— Лоша работа — казах. И понеже той продължаваше да ме гледа, добавих: — Изгубили са се, докато са обикаляли със свинята, а?

Той кимна.

— Единия ден си бяха десет. На другия — седем.

Поклатих глава.

— Лошо.

Той пристъпи към мен.

— Ти и момчето ти. Да сте ги виждали случайно? Знам, че свинята ми често стига почти до вашия поток.

— Не съм. — Погледнах Хеп. На лицето му се беше изписала тревога. Забелязах, че Джина и клиентът й са се смълчали, интересът им беше привлечен от напрегнатия тон на Бейлор. Мразя да съм център на внимание, особено такова. Усетих как кръвта ми започва да кипва, но кротко попитах момчето: — Хеп, да си виждал някакви прасета?

— Само стъпки и тор — навъсено отвърна той. Беше се вцепенил, сякаш и най-малкото му движение може да доведе до неприятност.

Обърнах се към Бейлор.

— Е, не сме.

— Хм. Странна работа, нали? — продължи той все така намръщен. — Понеже двамата с момчето и онова ваше куче обикаляте навсякъде из хълмовете. Рекох си, че може и да сте ги видели. — Забележката му прозвуча странно натъртено. — И ако ги бяхте видели, щяхте да знаете, че са мои. Щяхте да знаете, че не са диви и че всеки може да ги прибере. — Очите му не се откъсваха от лицето ми.

Свих рамене, помъчих се да запазя спокойствие. Но вече и други хора се спираха, гледаха и слушаха. Очите на Бейлор обходиха публиката и отново се върнаха върху мен.

— Викаш, сигурен си, че не сте виждали прасетата ми? Нито сте намирали някое ударено или наранено някъде? Нито сте намирали умряло, нахапано от псе?

Хеп беше почервенял целият. Джина определено изглеждаше притеснена. Ядът ми кипна — този човек дръзваше да ме обвинява в кражба, колкото и заобиколни да бяха думите му. Поех си дъх и успях донякъде да се овладея. Отвърнах с тих, рязък и хладно вежлив тон:

— Не съм виждал прасетата ти, Бейлор.

— Сигурен си? — Той пристъпи още към мен, явно сбъркал учтивостта ми с боязън. — Защото доста странно ми се вижда, три да изчезнат наведнъж. Вълк може да грабне едно, и свинята може да загуби едно, но не и три. Не си ги виждал, така значи?

Бях се подпрял на ока на каруцата. Сега се изправих, в цял ръст, здраво стъпил на земята. Въпреки усилията ми да се овладея усещах как гърдите и вратът ми се стягат от гняв.

Веднъж, преди много време, ме пребиха лошо, почти до смърт. Мъжете, изглежда, реагират на подобен опит по един от двата възможни начина. Някои стават боязливи и никога повече не оказват физическа съпротива. За известно време този унизителен страх ми беше познат. Животът ме беше принудил да се изцеря от него и бях усвоил нова реакция. Мъжът, който пръв успее да демонстрира по-силна злоба, обикновено печели. Бях се научил да бъда такъв мъж.

— Мисля, че прекаляваш — предупредих го с тихо ръмжене.

Сред оживения пазар ни беше обградил безмълвен кръг. Не само Джина и клиентът й мълчаха: от другата страна на пътя един продавач на сирене се беше вторачил в нас, а едно ратайче на пекар с поднос, отрупан с пресни пити, стоеше смълчано и зяпнало. Хеп се беше вцепенил, ококорил очи и с почервеняло лице. Но най-показателна беше промяната на лицето на Бейлор. Ако ръмжащ глиган изведнъж се беше надигнал пред него, едва ли щеше да е толкова уплашен. Отстъпи назад, извърна очи и се изплю в прахта.

— Добре. Не си ги виждал, ясно. Понеже ако ги беше видял, тогаз…

— Не съм ги виждал — отсякох. Пазарната шумотевица се връщаше като далечно бръмчене. Виждах само Бейлор. Пристъпих още една крачка.

— Добре де. — Той отново отстъпи назад и сви покрай вола си така, че животното да остане между нас. — Не съм си и помислял, че си, разбира се. Щеше да ги напъдиш към мене, нали така. Просто исках да го знаеш. Странно, нали, три да изчезнат наведнъж? Рекох да ти кажа, че да го знаеш, в случай, че ти изчезнат кокошките. — От умилостивителен гласът му изведнъж стана заговорнически. — Като едното нищо може да си имаме от ония, с Осезанието, из хълмовете и да ни крадат животните, те го могат това. Няма да им трябва да ги гонят, само ще омагьосат свинята и прасетата и те сами ще идат право при тях. Всички знаят, че го могат това. Като нищо…

Гневът ми кипна. Успях някак да го обуздая. Заговорих кротко, но натъртвах на всяка дума:

— Прасетата ти като нищо може да са паднали в някое дере и водата да ги е отнесла, или са се отделили от свинята. Има лисици, диви котки и една вълчица из тия хълмове. Ако искаш да си сигурен за стоката си, наглеждай си я по-добре.