Робин Хоб - Мисията на шута

— На мен едно теле ми се загуби тая пролет — намеси се изведнъж продавачът на сирене отсреща. — Една крава, стелна беше, ми изчезна и след два дена се върна отелена, ама без телето! — Поклати глава. — И следа не намерих от него. Но виж, пепел от огнище намерих.

— Осезаващите — заприглася убедено хлебарчето. — Хванали една тия дни при Хардинов бряг, ама им избягала. Никой не знае къде е. Нито откъде е дошла! — Очите му блеснаха от радост заради умната догадка.

— Е, значи е ясно. — Бейлор ми хвърли победоносен поглед и бързо извърна очи, видял изражението ми. — Такава ще да е работата, Том Беджърлок. Исках само да те предупредя, като добър съсед. Пази си добре пилците. — Кимна важно, а оттатък пътя продавачът на сирене също кимна.

— Братовчед ми бил там, в Хардинов бряг — каза някой. — Видял я оная пачавра, Осезаващата, как й изникнали пера и отлетяла. Въжетата изпопадали от нея и духнала.

Дори не извърнах глава да видя кой говори. Обичайната пазарна шумотевица и суматоха около нас се бяха подновили, но клюката вече бръмчеше из тълпата, с тръпката на омраза към Осезаващите. Стоях сам сред възбуденото човешко гъмжило, жаркото лятно слънце напичаше главата ми като на окаяните прасенца, вързани в колата на Бейлор. Забушувалото ми сърце още не можеше да се успокои. Но мигът, в който можех да съм го убил, беше отминал. Видях, че Хеп изтрива потта от челото си. Джина беше сложила ръка на рамото му и тихичко му говореше нещо. Той поклати глава, устните му бяха побелели. После ме погледна с треперлива усмивка. Беше свършило.

Но клюката продължаваше да върви из пазара. Хората се кикотеха възбудено, изцерени от скуката пред възможността за общ враг. Призля ми от това и се почувствах нищожен и засрамен, че не мога да им извикам колко е несправедливо. Вместо това хванах поводите на Детелина.

— Гледай стоката, Хеп. Ще ида да напоя понито.

Хеп ми кимна навъсено. Усещах очите му върху себе си, докато отвеждах Детелина. Позабавих се възможно повече, а когато се върнах, Бейлор се постара да ми се усмихне свойски. Само му кимнах сдържано. Беше истинско облекчение, когато един касапин купи всичките му прасета при условие, че ще ги откара в дюкяна му. Щом волът с прежуления врат и прасетата се махнаха, най-сетне въздъхнах. Гърбът ми се беше схванал от напрежение.

— Мил човечец — подхвърли кротко Джина. Хеп се изсмя. Дори аз се усмихнах кисело. След това споделихме с нея обяда си: твърдо сварени яйца, хляб и солена риба. Тя имаше сушени ябълки и пушена наденица. Хапнахме заедно на тревата, а когато се разсмях на някаква шега на Хеп, тя ме накара да се изчервя с думите: — Изглеждаш много зъл, когато се намръщиш, Том Беджърлок. А като свиеш юмруци… направо не искам да те познавам. Но когато се усмихнеш или се засмееш, очите ти издават колко лъжливо е онова, другото.

Хеп се подсмихна, като ме видя изчервен. Останалата част от деня мина в приятелско бърборене и добро настроение. Джина се справи добре с търговията си — запасите й от талисмани се смалиха забележимо.

— Скоро ще трябва да се връщам в Бъкип да направя още. По̀ ми харесва, отколкото продажбата, макар че обичам да пътувам и да се срещам с хора — сподели тя, докато прибираше останалата й стока.

С Хеп бяхме заменили повечето си стока за неща, които можеше да са ни от полза у дома, но бяхме спечелили малко като истински монети за таксата му за чиракуване. Той се постара да не издаде разочарованието си, но забелязах сянката на угриженост в очите му. Ами ако парите ни се окажеха недостатъчно дори за строителя на лодки? Тогава какво щеше да стане с чиракуването му? Същият въпрос измъчваше и мен.

Все пак никой от двама ни не го изрече на глас. Спахме в каруцата, за да си спестим цената за хан, и на другата сутрин поехме за дома. Джина дойде да се сбогува с нас и Хеп й напомни гостоприемната си покана. Тя го увери, че няма да забрави, но в същото време очите й уловиха моите, сякаш искаше да се увери доколко наистина ще е добре дошла. Наложи се да кимна с усмивка и да добавя надеждата си, че ще я видим скоро.

Денят беше хубав. Високи перести облаци и лек ветрец ни пазеха от летния пек. Отхапвахме от пчелната пита, която Хеп беше получил за едно пиле. Говорехме за дреболии: че пазарът вече е много по-голям отпреди, че селото се е разраснало, че пътят е по-оживен от предната година. Никой от двама ни не отвори дума за Бейлор. Подминахме разклонението, което някога щеше да ни отведе до Фордж. Черният път беше обрасъл с трева. Хеп попита дали смятам, че някога там отново ще се заселят хора. Казах, че се надявам това да не стане, но че рано или късно желязната руда ще привлече там някои с по-къса памет. Оттам минахме към историите за случилото се при Фордж и за тежките изпитания по време на Войната на Алените кораби. Разказах ги всичките, все едно съм ги чул от друг, не защото ми беше приятно да ги разказвам, а защото това беше история, която момчето трябваше да знае. Беше нещо, което всеки един в Шестте херцогства трябваше да си припомня винаги, и отново реших да напиша най-после историята за онова време. Мислех си за многобройните си храбри опити да започна, за свитъците, струпани по рафтовете над писалището ми, и дали изобщо ще успея да довърша някога някой от тях.