Иля Илф - Дванадесетте стола

— Тъкмо вчера се бях замислил върху бита на телеграфопощенци. И цяла поема излезе. Озаглавих я „Последното писмо“. Ето…

Историята на Гаврила бе събрана в седемдесет и два реда. В края на поемата раздавачът Гаврила, макар и сразен от куршума на фашист, доставя писмото на адреса.

— Къде става това? — запитаха Ляпис.

Въпросът бе на място. В СССР няма фашисти, в чужбина няма Гавриловци, членове на Съюза на телеграфопощенци.

— Че защо? — каза Ляпис. — Действието става, разбира се, у нас, а фашистът е преоблечен.

— Знаете ли какво, Трубецкой, напишете ни по-добре за радиостанцията.

— А защо не искате раздавача?

— Нека поотлежи. Приемаме го условно.

Понатъжен, Никифор Ляпис-Трубецкой се върна отново в „Герасим и Муму“. Наперников вече седеше на своята писалищна маса. На Стената бе окачен увеличен портрет на Тургенев с пенсне, с високи ботуши и двуцевка през рамо. До Наперников стоеше конкурентът на Ляпис — стихоплетецът от предградието.

Започна старата песен за Гаврила, но вече с ловджийска насока. Творбата бе озаглавена „Молитвата на бракониера“.

— Чудесно! — каза добродушният Наперников. — Вие, Трубецкой, сте надминали в това стихотворение самия Ентих. Само че трябва да поправите тук-таме нещичко. Първо — изхвърлете напълно думата „молитва“.

— И заека — каза конкурентът.

— Защо пък заека? — учуди се Наперников.

— Защото сега не е сезон за лов на зайци.

— Чуйте, Трубецкой, променете и заека.

В преобразения вид поемата носеше заглавие „Урок за бракониера“, а зайците бяха заменени с бекаси. После се оказа, че през лятото бекаси също не се бият. В окончателна форма стиховете звучаха:

След като закуси в стола, Ляпис отново се зае за работа. Белите му панталони се мяркаха в мрака на коридорите. Той влизаше от редакция в редакция и продаваше многоликия Гаврила.

В „Кооперативна флейта“ Гаврила беше даден под название „Еолова флейта“.

Наивниците от дебелото списание „Гората, каквато е в действителност“ купиха от Ляпис малката поема „На края на гората“. Тя започваше така:

Последното занятие на Гаврила през тоя ден бе печенето на хляб. Намери му се място в редакцията на „Кифладжия“. Поемата носеше дългото и тъжно название: „За хляба, за качеството на продукцията и за любимата“ и се посвещаваше на тайнствената Хина Члек. Началото бе както преди епично:

След деликатна борба изхвърлиха посвещението.

Най-печалното бе, че никъде не дадоха пари на Ляпис. Едни обещаваха да му дадат във вторник, други — в четвъртък или петък — след две седмици. Трябваше да търси заем от лагера на враговете — там, където никога не печатаха негови произведения.

От петия етаж Ляпис се спусна на втория и влезе в секретариата на „Станок“. За негово нещастие той веднага се сблъска с усърдния Персицки.

— А! — възкликна Персицки. — Ляпсус!

— Слушайте — каза Никифор Ляпис, като снишаваше гласа си, — дайте три рубли. „Герасим и Муму“ ми дължат сума пари.

— Половин рубла ще ви дам. Почакайте. Ей сегичка ще дойда. И Персицки се върна, като доведе десетина сътрудници на „Станок“.

Завърза се разговор.

— Е, как върви търговията? — попита го Персицки.

— Написал съм забележителни стихове!

— За Гаврила ли? Нещо селско? „В зори Гаврила наш ореше, Гаврила плуга си ценеше“, а?

— Какъв ти Гаврила! То е несериозно нещо! — защищаваше се Ляпис. — Написал съм нещо за Кавказ.

— А били ли сте в Кавказ?

— Заминавам след две седмици.

— Ами не се ли страхувате, Ляпсус? Там има чакали!

— Това много ме плаши! Но в Кавказ те не са отровни!

След този отговор всички наостриха уши.

— Я кажете, Ляпсус — запита Персицки, — какви са според вас чакалите?

— Знам аз, оставете ме на мира!

— Кажете, кажете, щом знаете!

— Е, такива едни… като змии.

— Да, да, вие сте прав както винаги. Според вас седлото 18 18 Седло — част от гърба на животно. Б.пр. на дивата коза се поднася за ядене заедно със стремената.

— Никога не съм казвал такова нещо! — закрещя Трубецкой.