Иля Илф - Дванадесетте стола

Иполит Матвеевич от ден на ден ставаше все по-голям подлизурко. Когато гледаше Остап, очите му добиваха раболепен жандармски оттенък.

В стаята на Иванопуло бе толкова горещо, че изсъхналите Воробянинови столове пукаха като дърва в камина. Великият комбинатор си почиваше, подложил под главата си синята жилетка.

Иполит Матвеевич гледаше през прозореца. Там, по кривите улички, край малките московски градинки, минаваше господарска карета. В черния й лак последователно се отразяваха кланящите се минувачи: кавалергардът с медна глава, градските дами и пухкавите бели облачета. Тракайки с подкови по паважа, конете понесоха каретата край Иполит Матвеевич. Той се извърна разочарован.

Каретата носеше герб МКХ 19 19 МКХ — Московско комунално стопанство — Б.пр. ; беше предназначена за превозване на смет и нейните дъсчени стени нищо не отразяваха.

На капрата седеше напет старец с разкошна побеляла брада. Ако Иполит Матвеевич знаеше, че коларят е не някой друг, а граф Алексей Буланов, известният хусар-отшелник, той сигурно би викнал старика, за да си поговорят за доброто старо време.

Граф Алексей Буланов бе много загрижен. Той шибаше конете и тъжно размишляваше за бюрократизма, разяждащ асенизационния подотдел, поради който вече половин година на графа не даваха полагащото му се според трудовия договор специално работно облекло.

— Чуйте — обади се изведнъж великият комбинатор, — как ви наричаха като дете?

— А защо ви е да знаете?

— Така! Не зная как да ви назовавам. Вече ми омръзнала ви наричам Воробянинов, а Иполит Матвеевич ми се вижда твърде противно. Та как ви наричаха? Ипа?

— Писанчо — отвърна Иполит Матвеевич с усмивка.

— Конгениално. Та ето що, Писанчо, вижте моля ви се, какво имам на гърба. Между плешките ме боли.

Остап смъкна през главата си ковбойката. Пред Писанчо Воробянинов се откри широк гръб на провинциален Антиной, очарователен гръб, но малко мръсничък.

— Охо — каза Иполит Матвеевич, — имате някаква червенина.

Между плешките на великия комбинатор лилавееха и преливаха в багрите на петролна дъга синини със странни очертания.

— Честна дума, цифрата осем! — възкликна Воробянинов. — За пръв път виждам такава синина.

— А друга цифра няма ли? — спокойно попита Остап.

— Като че ли буквата Р.

— Повече въпроси нямам. Всичко ми е ясно. Проклета перодръжка! Виждате ли, Писанчо, как страдам, на какви опасности се подлагам заради вашите столове. Тези аритметически знаци ми нанесе голямата самопадаща писалка с писец номер осемдесет и шест. И обърнете внимание, че проклетата писалка падна върху гърба ми в същата минута, когато пъхнах ръката си в разпрания редакторски стол. А вие нищо не можете да свършите както трябва. Кой оплеска работата със стола, а? За разпродажбата вече не говоря. Намерихте време за еротика! На вашата възраст това е просто вредно! Пазете си здравето!… Я вижте аз какво свърших! Мой актив е столът на вдовицата, двата стола на Шчукин. Столът от Изнуренков в края на краищата е също мой актив! В редакцията и при Ляпис аз ходих! И само един-единствен стол вие докарахте до победен край, и то с помощта на нашия свещен враг архиепископа.

Техническият директор крачеше безшумно с босите си крака из стаята и наставляваше послушния Писанчо.

Изчезналият в магазията на Октомврийската гара стол си оставаше, както и по-рано, тъмно петно върху бляскавия план на концесионните работи. Четирите стола в театър „Колумб“ бяха сигурна плячка. Но театърът заминаваше на турне по Волга с тиражния параход „Скрябин“ и днес представяше премиерата на „Женитба“ като последен спектакъл през сезона. Трябваше да се реши — дали да останат в Москва да търсят изчезналия в просторите на Каланчевския площад стол, или да тръгнат заедно с трупата на гастролно турне. Остап предпочиташе последното.

— А не може ли да се разделим? — запита Остап. — Аз ще тръгна с театъра, а вие останете и търсете стола на гарата.

Но Писанчо така изплашено замига с прошарените си ресници, че Остап не настоя повече.

— От два заека — каза той — винаги се избира по-тлъстият. Ще вървим заедно. Но разходите ще бъдат големи. Ще ни трябват пари. Останали са ми шестдесет рубли. Вие колко имате? Ах, аз пък забравих! На вашите години една пламенна любов струва скъпо! Постановявам: днес отиваме на премиерата на „Женитба“. Не забравяйте да облечете фрак. Ако столовете са още на мястото си и не са ги продали заради дълг към „Обществени осигуровки“, още утре заминаваме. Помнете, Воробянинов, настъпва последното действие на комедията „Съкровището на моята тъща“. Наближава финита ла комедия, Воробянинов! Не дишайте, стари ми приятелю! Равнение по рампата! О, младост! О, аромат на кулиси! Колко спомени! Колко интриги! Какъв талант показах аз на времето в ролята на Хамлет! С една дума, заседанието продължава!