Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

Времето минаваше. Притъмня, после изгря луната и жената и демонът й най-сетне заспаха.

Ама, вцепенена и изтръпнала, се измъкна от скривалището си и пробяга на пръсти край спящите, без да издаде нито звук.

Тласкана от страха, тя се втурна надолу по пътеката, а демонът й летеше безшумно до нея, приел формата на бухал. Чистият хладен въздух, шумоленето на вятъра във върховете на дърветата, посребрените от луната облаци в тъмното небе — всичко това донякъде я успокои.

Вече се виждаха първите каменни къщурки на селото, когато Ама спря задъхана, а демонът кацна на ръката й.

— Тя лъжеше! — извика момичето. — Излъга ни! Какво да правим, Куланг? Дали да кажем на татко? И изобщо, какво може да се направи?

— Не му казвай — посъветва я демонът. — Ще си навлечем само неприятности. Имаме лекарство. Можем да я събудим. Ще се промъкнем, когато жената я няма, ще я събудим и ще я отведем.

Тази мисъл ги изпълни със страх. Но думите вече бяха изречени, а хартиеното пакетче беше в джоба на Ама, която знаеше как да го използва.

…да се събудя. Не я виждам, но е някъде наблизо… Опитва се да ме нарани…

— О, Лира, недей да се плашиш! Ако и ти се уплашиш, аз ще полудея…

Те се опитаха да се прегърнат, но ръцете им преминаваха през пустия въздух. Лира се мъчеше да каже онова, което я измъчваше, приближила устни до просветващото в мрака бледо личице:

— Опитвам се да се събудя… Толкова ме е страх, че ще спя цял живот, после ще умра… Искам преди това да се събудя! Не ме е грижа дали ще е само за час, искам да съм жива и будна! Не знам дали това става наистина, дори… Но аз ще ти помогна, Роджър, кълна се!

— Но щом си заспала, Лира, може да не повярваш, когато се събудиш. На твое място и аз нямаше да повярвам, щях да си мисля, че е било сън.

— Не! — разпалено извика тя и…

Езеро от разтопена сяра запълваше огромния каньон и изпускаше зловонните си пари с резки тласъци и бълбукане, препречвайки пътя на самотния крилат силует, застанал на брега. Ако излетеше в небето, вражеските съгледвачи, които вече го бяха забелязали веднъж, щяха пак да го видят, а ако останеше на земята, щеше да му трябва много време да заобиколи тази отровна яма и тогава вестта можеше да пристигне твърде късно.

Налагаше се да рискува. Почака, докато облак смрадлива пара се надигна от жълтеникавата повърхност, и излетя, прикривайки се в него.

Четири чифта очи в различни краища на небето видяха този стремителен полет и тутакси четири чифта крила се размахаха по посока на облака.

Започна гонитба, в която преследвачите не виждаха жертвата, а жертвата не виждаше абсолютно нищо. Който изскочеше пръв от облака на другия край на езерото, щеше да има предимство. Това означаваше спасение за преследвания или успешен лов за преследвачите, който щеше да завърши с убийство.

За лош късмет на самотния беглец, той излезе от облака няколко секунди след единия от преследвачите. Двамата се вкопчиха един в друг, задъхани от отровните изпарения. Отначало вестоносецът надделяваше, но после от облака се показа втори преследвач. Тримата се извиваха във въздуха като огнени езици, издигаха се и се спускаха, докато накрая паднаха върху скалите на брега. Другите двама преследвачи така и не се показаха от облака.

На западния край на веригата от назъбени хребети, върху един връх, от който се виждаше цялата околност, от планината изникваше огромна базалтова крепост, сякаш изхвърлена от вулкан преди милиони години.

Под стръмните стени в дълбоки пещери се складираха всевъзможни припаси. В арсеналите и погребите се калиброваха и изпитваха бойни машини. В подземията под планината вулканични огньове захранваха огромни пещи, в които се топяха фосфор и титан и се свързваха в сплави, непознати и неизползвани дотогава.

В най-откритата част на крепостта, в сянката на една опорна греда, където стената сякаш изникваше от застиналите потоци лава, имаше малка портичка. Отпред ден и нощ дежуреше страж и спираше всички, които напираха да влязат.

Горе на стените стражата се смени, а часовият в подножието им продължи да потропва с крака и да се потупва с облечените си в ръкавици ръце, защото беше най-студеното време на нощта, а малката газена лампа в нишата зад него не топлеше. Смяната му щеше да дойде след десетина минути и той с копнеж си представяше чашата топъл шоколад, лулата тютюн и най-много от всичко — топлото легло.