Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

Златистата маймунка приклекна на входа на пещерата, като се озърташе и душеше въздуха. Ама видя острите й оголени зъби и усети как собственият й демон, превърнат в мишка, разтреперан търси убежище под дрехите й.

— Какво има? — попита жената и се приближи до входа, закривайки светлината. — Малката ли е идвала? Да, ето, оставила е храна. Но не бива да влиза вътре. Трябва да й кажем да оставя храната на пътеката.

Без дори да погледне към дъщеря си, жената се зае да пали огъня, после постави котлето с вода, а в това време маймунката продължаваше да наблюдава пътеката. От време на време тя се надигаше и оглеждаше пещерата и тогава Ама, която вече се беше схванала в тясното си укритие, искаше никога да не е влизала. Колко ли дълго щеше да остане пленница?

Жената бъркаше някакви треви и прахове в кипящата вода. Ама усещаше наситената миризма на билки, изпълваща пещерата. Тогава откъм дъното се чу звук — момичето се въртеше и говореше нещо в съня си. Ама погледна нататък и видя как спящата се размърда и закри очите си с ръка. Момичето се събуждаше!

А жената не му обръщаше внимание!

Със сигурност беше чула, защото вдигна поглед за миг и после отново се обърна към котлето. Едва след като наля отварата в малка каничка, тя насочи вниманието си към момичето.

Ама не разбираше нищо, но слушаше думите й с нарастващо смайване и подозрение:

— Тихо, миличка! Не се тревожи за нищо. Тук си на сигурно място.

— Роджър… — промълви момичето. — Серафина! Къде отиде Роджър… Къде е?

— Тук сме само ние — ласкаво изрече майката с мелодичния си глас. — Повдигни се и дай мама да те измие… Хайде, миличка, опитай се да станеш…

Ама видя как момичето, все още сънено, се опитва да отблъсне майка си. Жената натопи малка гъба в чаша вода и избърса лицето и тялото на дъщеря си, после я изтри със суха кърпа.

Момичето почти се беше събудило и жената трябваше да действа по-бързо.

— Къде е Серафина? А Уил? Помощ, помощ! Не искам да заспивам… Не, не! Не искам да спя!

Жената държеше каничката с нетрепваща ръка, а с другата се опитваше да повдигне главата на Лира.

— Успокой се, миличка. Тихо, тихо… Изпий си чая.

Но момичето се мяташе така, че едва не разля отварата.

— Остави ме на мира! Искам да си вървя! Уил, Уил, помощ! Помогни ми…

Жената я беше сграбчила за косата и извиваше главата й назад, а с другата ръка поднасяше каничката към устните й.

— Не искам! Само ме пипни и Йорек ще ти откъсне главата! О, Йорек, къде си? Йорек Бирнисон! Помощ, Йорек! Не искам…

Жената изсъска нещо на маймунката, която се хвърли върху демона на момичето и го стисна с яките си черни пръсти. Демонът започна да се преобразява мигновено със скорост, каквато Ама не беше и сънувала: котка-змия-плъх-лисица-птица-вълк-гепард-гущер-пор…

Но маймунката нито за миг не отслаби хватката си. Тогава Панталеймон се превърна в таралеж.

Маймунката изпищя и го пусна. От лапата й стърчаха три бодила, които още трептяха. Госпожа Колтър изръмжа и зашлеви дъщеря си през лицето със свободната си ръка. Злобен непремерен удар, който я просна, и преди още Лира да се усети, каничката беше опряна в устните й и трябваше или да преглътне, или да се задави.

Ама искаше да затули ушите си и да не чува нищо — давенето, кашлянето, писъците, риданията, молбите и отчаянието в гласа на момичето бяха непоносими. Но лека-полека Лира се укроти, само от време на време изхлипваше, и сега отново се унасяше в сън. Магия? Не, отрова! Кошмарен сън, породен от опиатите. Ама видя как по шията на момичето плъзна бяла ивица — демонът и с усилие се преобрази в дълго извиващо се същество със снежнобяла козина, блестящи черни очички и черно връхче на опашката и се уви около врата й.

А жената в това време пееше с нежния си глас приспивни песнички, приглаждаше косата на дъщеря си, бършеше разгорещеното й лице и тананикаше нещо, на което не знаеше думите. Това беше ясно дори на, Ама която улавяше само повтарящи се безсмислени срички.

По някое време жената спря да пее и направи нещо странно — взе една ножица и започна да подстригва дъщеря си, като обръщаше главата й, за да прецени резултата. После прибра една тъмноруса къдрица и я постави в малкия златен медальон, който висеше на врата й. Ама разбираше защо — сигурно искаше да направи още някаква магия с нейна помощ. Но пък… най-напред я поднесе към устните си и я целуна. Странна работа!

Златистата маймунка измъкна последния бодил от ръката си и каза нещо на жената, която се пресегна и смъкна един от полепените по тавана прилепи. Черното животинче изпляска с крила и изписка с тъничък гласец, който прониза като с игла слуха на Ама. Жената подаде прилепа на маймунката, която хвана едно от крилата му и го разпъна. Чу се пращене, крилото се откъсна и увисна само на бялата нишка на сухожилието. Умиращият прилеп пищеше пронизително, а останалите от ятото се мятаха като обезумели из пещерата. Пук-пук-пук… Маймунката късаше един по един крайниците на агонизиращото животинче, а в това време жената лежеше в спалния си чувал до огъня и замислено ядеше шоколад.