Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

Както и топенето на ледовете. Той и неговият народ живееха сред ледовете. Те бяха техният дом. Тяхната крепост. С природните катаклизми в Арктика ледовете започнаха да се топят. Йорек пръв разбра, че трябва да потърси нова ледена твърдина за своя род, иначе щяха да загинат. Лий му беше казвал, че на юг има планини, толкова високи, че дори неговият балон не би могъл да прелети над тях, увенчани с ледове и снегове през цялата година. Изследването на тези планини беше следващата му задача.

Но сега нещо по-просто и близко изпълваше сърцето му, нещо силно и непоклатимо — отмъщението. Лий Скорзби, който беше спасил Йорек с балона си и се беше сражавал редом с него в неговата Арктика, сега беше мъртъв. Йорек трябваше да отмъсти за него. Плътта на този доблестен мъж го бе заситила, но нямаше да му даде покой, докато не се пролееше достатъчно кръв, та да утоли и жаждата в сърцето си.

Когато Йорек свърши с угощението, слънцето залязваше и въздухът започна да става по-хладен. Мечокът събра останките, вдигна цветчето и го постави отгоре, както правеха хората. Сега магията на вещицата беше разрушена. Останките на Лий вече бяха достъпни за всеки новодошъл. Скоро те щяха да нахранят десетки живи същества.

Йорек се спусна по склона и се отправи към морето. На юг.

Скалните призраци се радваха на лисиците, когато успееха да уловят някоя. Тези малки създания бяха лукави и почти неуловими, затова пък месото им беше крехко и тлъсто.

Преди да убие уловената лисица, скалният призрак я остави да говори. Глупавото й бъбрене го накара да се превие от смях.

— Мечка трябва отива юг! Кълна се! Вещица е тревожна! Вярно! Кълна се! Обещавам!

— Мечките не ходят на юг, лъжлива мършо!

— Вярно! Крал мечка трябва отива юг! Покажа морж — хубав мас…

— Мечият крал отива на юг?

— Летящи има съкровище! Летящи — ангели. Кристален съкровище!

— Летящи? Като скалните призраци ли? Какво съкровище?

— Като светлина, не като скален призрак! Богат! Кристал! Вещица в тревога. Съжалява. Скорзби мъртъв…

— Мъртъв? Мъжът с балона — мъртъв?

Смехът на скалния призрак отекна в околните канари.

— Вещица го убива… Скорзби мъртъв, крал мечка отива юг…

— Скорзби — мъртъв! Ха-ха-ха! Скорзби бил мъртъв! Скалният призрак откъсна главата на лисицата и се сби със събратята си за вътрешностите й.

…дойдат, повярвай ми!

— А ти къде си, Лира?

Тя не можеше да отговори.

— Мисля, че сънувам, Роджър — беше всичко, което успя да каже.

Зад момчето се тълпяха други сенки, десетки и стотици, които се вслушваха, сближили глави във всяка тяхна дума.

— А онази жена? — попита Роджър. — Надявам се да не е мъртва. Надявам се да живее толкова дълго, колкото изобщо е възможно. Защото, ако слезе тук, няма да има къде да се скрием и завинаги ще сме в нейна власт. Единственото хубаво да си мъртъв е, че тя не е. Само дето знам, че един ден и тя ще умре…

Лира почувства как сърцето й се свива от тревога.

— Мисля, че сънувам, и не знам къде е тя! Някъде наблизо е, но не мога…

Ама, дъщерята на пастира, не можеше да забрави спящото момиче. Мислите й постоянно се връщаха към него. Нито за миг не се усъмни в думите на госпожа Колтър. Имаше магьосници, това всички го знаеха, имаше и магия за сън, и най-естественото нещо на света беше една майка да се грижи за дъщеря си така нежно и всеотдайно. Ама усети как я обзема възхищение, почти благоговение към тази красива жена в пещерата и нейната омагьосана дъщеря.

Всеки път, когато имаше възможност, тя отиваше в малката долина, за да изпълни някоя поръчка на жената или просто да си побъбри и да я послуша, защото чужденката разказваше странни и невероятни истории. Надяваше се пак да зърне поне за миг спящото момиче, но това вече не се повтори и може би никога повече нямаше да се случи.

Докато доеше овцете, предеше или мелеше ечемик за хляба, тя непрестанно мислеше за тази магия. Госпожа Колтър нито веднъж не й намекна какво точно се е случило и това даваше воля на въображението й.

Един ден тя взе няколко питки, подсладени с мед, и пое по пътеката към Чо-Лунг-Се. Трябваха й три часа, докато стигне до тамошния манастир. Къде с ласкателство и увещания, къде с помощта на медените питки, тя успя да склони пазача да я пусне при големия лечител Пагдзин-тулку, който предната година беше спрял епидемия от бяла треска и се славеше като много мъдър човек.