Жолийн Прюит-Паркър - Амеран

— Стой тук. В никакъв случай не си показвай носа на палубата — каза той веднага щом възстанови самообладанието си. — Достатъчно ли съм ясен? — запита той през стиснати зъби.

— Съвършено ясен. — Проследи го с поглед, докато отиваше към вратата. Не можа да се сдържи повече. — Защо ме презираш? Не съм направила нищо, с което да спечеля омразата ти. Не заслужавам да бъда третирана като престъпница.

Той бавно се обърна към нея. Не каза нищо, но изразът на лицето му беше повече от странен.

Амеран веднага съжали за спонтанната си реакция. С избухването си му бе доставила удоволствието да разбере, че все още владее сърцето й. Обърка се допълнително от стреса и смута, който прочете на лицето му.

Пое дълбоко дъх. Нямаше място за отстъпление. Бе настъпил моментът за обяснения и отговори — каквито и да са те и колкото и дълбоко да я наранят.

— Да те презирам? — прошепна Грей. — Не мога да те презирам, дори и да се бях опитал… А Господ знае, че се опитвах. Та аз те обичах…

Амеран неволно протегна ръка към масата, за да се задържи на крака. Не бе подготвена, а и не очакваше подобно признание. Той я обичаше! Беше я обичал! Какво бе направила, че го предизвика да я изостави? Трябваше да й каже — сега, преди да бе загубила и последните остатъци от чувството за собствено достойнство и самоконтрол.

Грей мълчеше. Но сините му като морска шир очи не се откъсваха от нейните и изгаряха душата й. Този поглед й бе добре познат — когато я беше молил да се върне в Англия с него, я бе гледал със същата молба в очите.

Погледите им се вплетоха един в друг в синьо-черна светкавица. Колкото и да се мъчеше, не можа да се освободи от магията на очите му и още веднъж се превърна в тяхна пленница — както толкова често в миналото…

Горещи сълзи се стичаха по лицето й, пареха бузите й. Нищо не можеше да ги спре. Трябваше да го попита. Трябваше! Иначе никога нямаше да узнае истината. Успя да възвърне гласа си, но коленете й се подгъваха.

— Ако наистина си ме обичал, както каза, защо ме предаде? Защо ме изостави?

— Аз да съм те предал? Да съм те изоставил? — Грей пристъпи към нея, спря се и протегна ръка, за да се опре на стената. — Но ти ме предаде. Ти ме напусна.

Двамата се втренчиха един в друг зашеметени — всеки се опитваше да разбере обвиненията на другия.

— Казала си на Гидиън, че никога не си имала каквото и да било намерение да се върнеш в Англия с мен — съобщи Грей след продължително, мъчително мълчание. — Казала си му, че не означавам нищо за теб. Бил съм само малък каприз, нищо повече от опит за бягство от скуката на селския живот.

— Mon Dieu! — Краката на Амеран се подгънаха и тя седна върху капака на сандъка. — Така ли ти каза Гидиън?

— Как можа да му повярваш? Как можа да си тръгнеш, преди да чуеш тези думи от мен самата?

— Никога не съм допускал възможността Гидиън да ме лъже. — Гласът му бе озадачен, сенки помрачиха лицето му. Грей вторачи неподвижен поглед през кръглото прозорче на каютата — като че ли морето можеше да му предложи отговорите на въпросите, които го измъчваха. — Защо? Защо ще ме лъже? Знаеше какво голямо значение имаше ти за мен. Всичко останало престана да изглежда важно от деня, в който те срещнах: титлите, земята, богатството — те не означаваха повече нищо… Всичко, което изглеждаше толкова важно за живота ми, загуби значението си в сравнение с теб.

Сега Амеран плачеше с радостни сълзи. В края на краищата се оказа, че Грей не я беше изоставил — двамата бяха жертва на предадено приятелство и доверие. Нямаше повече задръжки да разкрие сърцето си пред него.

— Не ми се живееше, след като напусна… Молех се да умра, за да се спася от страданието, което ми причиняваха спомените за времето, прекарано с теб — те не ме оставяха на мира нито за миг… — Амеран се усмихна щастливо с треперещи устни. — Само през нощта, когато изпълваше сънищата ми, бях в мир със себе си и света… Ужасът на болката се връщаше при мен с първите лъчи на слънцето… Дните без теб се превръщаха във вечност.

Грей галеше раменете й със старата, добре позната нежност.

— В деня, в който трябваше да отплуваме за Англия, не можах да дойда за теб, както бях обещал. Силна треска и болки ме задържаха на легло. Помолих Гидиън да отиде за теб и майка ти — той обеща да ви доведе на кораба. Унесох се в дълбок сън и когато се събудих, бяхме вече вкъщи. Гидиън ми каза, че си ме направила на глупак. Била си му признала, че никога не си ме обичала… Той се присмиваше над желанието ми да споделя живота си с теб. — Веждите му се сгърчиха в мъчителна агония. — Каза ми също, че си го поканила в пещерите, за да му подариш радостите, които си дарила на мен.