Кристофър Прист - Машината на пространството

— Твърде хладно сбогуване — не пропуснах да отбележа. — Като се има пред вид, че си водачът на революцията.

— Нищо не разбирам, Едуард.

— И аз не разбирам. Мисля само, че трябва час по-скоро да влезем в снаряда.

Приближихме бойните кули с трепет и на всяка крачка очаквахме най-лошото. Никой обаче не ни причини нищо лошо и скоро минахме под платформата на кулата и навлязохме в тунела от силово поле.

Чувството ми на несигурност и подозрение растеше с всеки миг и изтръпнах при мисълта, че скоро трябваше да преминем под зорките погледи на караулещите пред входа на полигона чудовища. Няколко минути по-късно до нас достигна звук от нови експлозии и няколко бойни машини се спуснаха по улиците, като бълваха огън от оръдията си.

— Питам се дали участието ни в бунта не е вече подложено на съмнение. Младата ти приятелка не прояви никакво желание да дойде с нас.

— Тя няма такава униформа.

— Това е вярно — и въпреки всичко лошите предчувствия не ме напускаха.

Входът на полигона беше пред нас и очертанията на огромните сгради изникнаха отпред.

В последния момент, когато от входа и от постовете на чудовищата не ни деляха повече от пет-шест ярда, видяхме единия от младите марсианци, с който се бях срещнал предишния ден. Насочихме се право към него. В страни от пътя беше спряла една от ниските коли и ние тримата се скрихме зад нея.

Озовал се извън зрителното поле на чудовищата при входа, той сякаш изпадна в транс, буквално ни заля с поток от срички и жестове.

— Какво казва? — попитах Амелия.

— Нямам представа.

Изчакахме, докато свърши, след което той се втренчи в нас, очевидно очакваше нашия отговор. Тъкмо се беше приготвил да започне отново тирадата си, когато Амелия посочи полигона и попита:

— Можем ли да влезем? — Очевидно тя реши че щом той се обръща към нас на собствения си език, имаме достатъчно основание да си говорим на нашия. Но все пак, за да разбере намеренията ни, тя му посочи с ръка мястото, където искахме да влезем.

Отговорът му остана непонятен за нас.

— Мислиш ли, че каза да?

— Има само един начин да разберем.

Амелия вдигна ръката си към мъжа, след което тръгна към входа. Последвах я и след няколко крачки се обърнахме, за да видим дали действията ни няма да предизвикат отрицателен отговор. Мъжът не направи нищо, с което да ни спре, само вдигна ръка за поздрав и ние продължихме.

Решени на всяка цена да минем оттатък, не усетихме кога сме се озовали на територията на полигона, а наблюдателниците на чудовищата са останали зад гърба ни. Точно в този миг от едната от наблюдателните платформи се разнесе познатият ни режеш звук, от който кръвта в жилите ми замръзна.

И двамата спряхме веднага. Усетих, че целият треперя, а Амелия стана мъртвешки бледа.

Крясъкът се повтори, сетне се потрети.

— Едуард… да продължим.

— Но те ни предупредиха.

— Не знаем за какво. Можем да продължим.

И така, в очакване на следващия животински крясък или в най-лошия случай да бъдем пометени от огнения лъч, продължихме към снежното оръдие.

И като по чудо ново предупреждение нямаше.

Оттук нататък подтичвахме — целта беше пред очите ни. Отминахме готовите за изстрелване снаряди и се насочихме към моста, водещ до оръдието. Амелия идваше тук за първи път и беше онемяла от удивление.

— Но те са страшно много! — каза тя, като се задъхваше нагоре по ронливия планински склон.

— Нападението се готви в огромен мащаб — обадих се аз. — Не можем да им позволим да атакуват Земята.

По време на посещението ми предишния ден усилията на чудовищата бяха насочени към сглобяването на бойните машини. Сега обаче цялото им внимание беше насочено към снарядите и край тях се движеха десетки ниски коли. Все още никой не ни обръщаше внимание.

Нямаше и следа от човешки същества. Бяха ми казали, че по време на нашето излитане в командния център за изстрелване ще бъдат наши приятели. Надявах се, че вече са съобщили за пристигането ни тук, защото никак не ми се искаше да стоим дълго в снаряда.

Тесният мост към цевта беше все още на мястото си и аз поведох Амелия нагоре към люка. Така бързахме, че когато чудовището, което се намираше в основата на оръдието, изпрати по наш адрес серия от нечленоразделните си реплики, не му обърнахме внимание. Толкова близо бяхме до целта, до средството, с което можехме да се върнем на Земята, че сякаш нищо вече не можеше да ни спре.

Отстъпих встрани, за да влезе първо Амелия, но тя ме увери, че много по-разумно би било аз да съм пръв, за да водя. Поведох я през леденостудения тъмен проход, далеч от мъждивата светлина на зараждащия се марсиански ден.