Чарлз Буковски - Factotum (Момче за всичко)

Спрях в един вход и довърших последната бутилка.

Отново тръгнах, блъсках се, пробивах си път с лакти. Вървях, докато не забелязах табела за стаи под наем на Трето авеню. Съдържателката беше стара еврейка.

— Трябва ми стая — казах й аз.

— Трябва ти един хубав костюм, мойто момче.

— Нямам пари.

— Хубав костюм, почти без пари. Мъжът ми държи шивачницата от другата страна на улицата. Ела с мен.

Платих за стаята и си оставих горе куфара. Пресякохме заедно улицата.

— Херман, покажи на това момче костюма.

— О, костюма е чудесен — Херман го донесе. Тъмносин, леко износен.

— Много е малък.

— Не, не. Точно ще ти е.

Той излезе иззад тезгяха.

— Ето, пробвай сакото — Херман ми помогна да го облека. — Виждаш ли? Става ти… искаш ли да пробваш панталоните? — той държеше панталоните пред мен, от кръста до стъпалата.

— Добре са.

— Десет долара.

— Нямам толкова.

— Седем долара.

Дадох на Херман седемте долара и отнесох костюма в стаята си. Излязох да си купя бутилка вино. Когато се прибирах, заключих вратата, съблякох се и се приготвих за първия истински сън от доста време насам.

Легнах, отворих бутилката, направих възглавницата на твърда топка и я поставих зад гърба си. Поех дълбоко въздух и се загледах през прозореца. За първи път от пет дни бях сам. Аз бях човек, който вирее в самота. Без нея бях като някой без храна и вода. Всеки един ден без самота ме правеше по-немощен. Бях напълно зависим от нея. Мракът на стаята бе за мен като слънчева светлина. Отпих от виното.

Внезапно светлина заля стаята. Чу се трясък. Железопътната линия бе на едно ниво с прозореца ми. Някакъв влак бе спрял. Гледах една редица нюйоркски лица и те ме гледаха. Влакът постоя и потегли. Възцари се тъмнина. Отново светлина заля стаята. Гледах лицата. Като видение от ада, което се повтаряше и повтаряше. Лицата ставаха все по-грозни, по-безумни и жестоки. Аз отпивах от виното.

Кошмарът продължи: тъмнина, после светлина; светлина, после тъмнина. Свърших виното и отидох за още. Върнах се, съблякох се и отново си легнах. Лицата продължаваха да пристигат и да отпътуват. Като че ли имах видения. Посещаваха ме стотици дяволи, които Самият Дявол не можеше да понася. Пих още.

Накрая станах и извадих новия си костюм от гардероба. Намъкнах се в сакото. Тясно бе. Изглеждаше по-малко, отколкото като го пробвах в шивачницата. Внезапно се чу звук от разпаряне. Точно по средата на гърба се бе разцепило. Свалих остатъците от сакото. Оставаше ми панталона. Вкарах крака в крачолите. Беше с копчелък, не с цип. Докато се опитвах да ги закопчая шевът на седалището се разпра. Протегнах ръка и пипнах долните си гащи.

Четири или пет дни се мотах наоколо. След това се запих за два дена. Махнах се от тази квартира и се нанесох в Грийнич Вилидж. Един ден прочетох в литературната притурка на един вестник, че О’Хенри винаги пишел в един известен писателски бар. Намерих бара и влязох да търся не знам какво.

Беше по обяд. Освен мен нямаше други посетители, въпреки статията. Стоях сам заедно с едно голямо огледало, бара и съдържателя.

— Съжалявам, господине. Не можем да ви обслужим.

Втрещих се, нищо не можах да отговоря. Чаках обяснение.

— Вие сте пиян.

Може би бях махмурлия, но не бях пил от дванадесет часа. Промърморих нещо за О’Хенри и напуснах.

Приличаше на занемарен магазин. На витрината висеше обява: „Търсят се работници“ . Влязох. Мъж с тънки мустачки ми се усмихна.

— Седнете — даде ми писалка и формуляр. Попълних формуляра.

— Колеж? Така ли?

— Не точно.

— Занимаваме се с реклама.

— Оо?

— Не ви интересува?

— Ами, как да ви кажа. Аз рисувам. Художник , нали знаете? Закъсах го с парите. Не успявам нищо да продам.

— Такива имаме много.

— И аз не мога да ги понасям.

— Горе главата. Може би, като умреш, ще станеш известен.

След това ми обясни, че в началото се работи нощем, но че винаги има шанс за повишение.

Отговорих му, че обичам да работя нощем. Каза, че мога да започна в метрото.

Двама старци ме чакаха. Срещата беше в метрото, там, където е депото. Връчиха ми наръч картонени плакати и малък метален инструмент, който приличаше на отварачка за консерви. Качихме се в един от вагоните.

— Гледай — каза един от старците.

Той скочи върху празните седалки и закрачи, като раздираше старите плакати с отварачката за консерви. Значи така се прави, помислих си аз. Хора ги закачат там.