Хелън Митермайър: Лунна красавица

— Ти ще бъдеш красива, дете мое. Аз ще се погрижа за това. И ще бъдеш викинг, а не проклет йониец!

Маргарет погледна към небето.

— Мили Боже, пази дъщеря ми от омразните шотландци, които се опитаха да я убият. Тя е принцеса на Оркни и Исландия!

Дълбоко-дълбоко в своя сън Йона вече усещаше страх. Страх, който щеше да смрази нейната любов и да попречи на раните в душата й да заздравеят.

Пролетта на 1058 година. Синклерова земя на северния бряг на Шотландия, отвъд Пентландско море и островите Оркни.

Призрачните фигури, облечени в тъмни мантии до петите, се срещнаха точно в полунощ, под фееричната светлина на луната. Чуваше се пръхтенето на конете и свирещият вятър.

— Ще отнеме много време, ако го направим, както ти предлагаш… — ядосано прошепна единият.

— Моят начин е сигурен — каза вторият. — Магнъс Синклер ще си отиде и тогава ще завладеем земята му. Така ще остане в историята като предател.

— Честно казано, това не ми харесва. Но ще изчакам…

— Не се страхувай, има и други, които искат неговата смърт. Те ще бъдат на наша страна и ще свидетелстват в наша полза.

Първият, който говореше, внезапно се отдръпна и веднага се върна.

— Погрижи се за това! Ако не го направиш, аз ще поема всичко в мои ръце.

Лунната светлина за миг озари лицето на втория човек, по което се разливаше хищна и жестока усмивка. Мъжете се разделиха и се чу тропотът на конете им — единият препусна на юг, другият — на север.

Черният призрачен враг, изпълнен със злоба, идваше да убива.

Кръвта на Магнъс се смрази, когато видя великанската фигура с огромния меч. Той ще се бие отново с него и този път един от двамата ще умре. Магнъс рязко се изправи от леглото, като се бореше със завивките от кожи, сякаш те бяха черните ръце на неговия враг. Все още в плен на страшния кошмар, той скочи с меч в ръка. Като трепереше, пое силно въздух и се помъчи да се успокои.

Проклет да е този нощен кошмар. Щеше ли някога да се освободи от него? Обливаше го студена пот. Той изтри челото си. Винаги беше така след този сън.

След известно време ритъмът на сърцето му се успокои и Магнъс спря да трепери. Той разтърси глава и все още с меч в ръка седна в леглото. То изскърца под тежестта му. Той беше толкова потънал в мислите си, че не чу шума от дреха.

— Отново тези нощни черни привидения, така ли, Магнъс? — Гласът идваше от тъмната част на стаята.

Магнъс не се нуждаеше от фенер, за да разбере, че идва старият Терил. Пазачите му пускаха при него малко хора. Нито пък беше изненадан от появяването му. Като че ли неговият стар наставник подушваше кога има нещо нередно.

— Да — отговори той, — отново лошото видение. Какво означава то, Терил? Ти чуваш камъните и песента на пясъка. Кажи ми.

— Не съм аз този, който ще ти го обясни, сине мой. Опасявам се, че това е извън моите възможности.

Терил гледаше Магнъс, когото познаваше почти така добре, както себе си. Водачът на Синклерите беше мъж с огромна сила и смелост. Гигантският му ръст внушаваше страх.

Терил въздъхна. Магнъс Синклер щеше да се нуждае от цялата си изобретателност и мощ за дните, които идваха. Той виждаше лоши вихри в магиите си, когато предсказваше бъдещето на Синклер. Една ярка бяла светлина със зелен център можеше да го спаси, но Терил не знаеше каква беше тя и как може да я открие.

— Имам това видение от години — каза мъжът, загледан в огъня. — Откакто бях в Британия с моето семейство, от нощта, в която родителите ми бяха убити. Има някакъв човек в кошмара, но не мога да видя лицето му. Ние не говорим помежду си, но той става все по-черен след всяка крачка към мен. Знам, че идва да ме убие и тогава се събуждам.

Водачът на Синклерите разтърси глава, но от гняв, а не от уплаха.

— Аз нямам нужда от видения, за да разбера кой иска да ме убие! Знам, че това е същият човек, който погуби баща ми и майка ми, когато бях шестнайсетгодишен. Това е Урдрик Килдър, черният барон от Нортумбрия. Чувствам го дълбоко в себе си.

— Ти мразиш барона от много години, но не можеш да намериш никакво доказателство, че той е убиецът. При това положение няма кой да те защити пред крал Малкълм.

— Ще намеря. И Килдър няма да живее и ден след това. Той винаги е искал земята на Синклер за своя. Всички знаят колко мразеше баща ми за това, че той получи разрешение от Макбет да търси на север от Шотландия земи за себе си.

Магнъс отново тръсна глава. Нортумбрия, тази ивица земя в Северно море — на юг от Шотландия и на север от Йорк и Мерсия, изглежда, бе населена само от авантюристи, от жестоки мъже, които искаха все повече и повече. От момента, в който беше се заселил в собствената си земя, той трябваше да се бори всеки ден, за да не му я отнемат. Не се биеше с нортумбрийците, а с датчаните и норвежците и с всеки авантюрист, тръгнал да търси пари и плячка. Мирът никога не е бил част от живота на Магнъс Синклер.