Той изгледа гневно наставника си и му посочи вратата.
Старият Терил тихо си тръгна.
Магнъс не си легна. Той набързо надяна обичайната за Синклерите дреха — кожа, която покриваше краката и бедрата, и широка, отпусната риза. Около кръста нави сукно като шотландска пола. Тъй като нощта беше студена, обу вълнени чорапи и преметна през рамо шал, който можеше да се използва и за качулка.
Магнъс напусна топлия замък и се отправи към селото на близкия хълм. До една колиба, където се срещаха с Елизабет, запали огън. Огънят бе техният сигнал. Колибата беше малко по-голяма от ловджийска хижа, но подредена, топла и скрита от завистливи очи.
Елизабет се появи бързо. Те не говориха. След минути нищо между тях не пречеше на допира на телата им. Магнъс бурно се отдаде на общия им порив, а това, както винаги, му носеше забрава и успокоение.
Той полежа после само няколко минути до притихналата Елизабет. Стана и започна да се облича.
— Защо бързаш да избягаш от мен? Не ти ли беше хубаво, милорд?
Като се изправи, Елизабет отметна назад лъскавата си черна коса и показа голите си гърди.
Мъжът видя раздразнението под нейната усмивка.
— Остава час до зазоряване и трябва да се срещна с хората си за учение. — Той прибра късата си сабя в пояса, като оцени гледката. — Ти можеш да спиш цял ден, красавице моя.
— Магнъс, не съм ли ти разкрила любовта си? Не ставам ли за един Синклер?… Баща ми иска да ме жени за Мак’Донъл от Килфорд, но ако ти кажеш една дума, всичко ще бъде забравено.
— Ти си чудесна, но се страхувам, че ще задържа твоя интерес за малко време. Много мъже искат ръката ти, Елизабет.
Този път усмивката й беше искрена.
— Наистина, но ако искаш, ще се пазя само за теб!
Той само се усмихна, бързо я целуна и излезе. Усмивката на Елизабет моментално се смени е гримаса и тя вдигна ръка.
— Проклет да си, Синклер! Кълна се, че ще бъда твоя жена и всички кланове ще ме благославят за това.
Тогава бащата извади златните блюда на везната и постави в тях две съдби, осъдени на смърт.
Омир
Корабът на викингите пореше разлюлените от вятъра вълни. Северното течение откарваше принцесата на Исландия към островите Оркни. Спряла зад защитните платна на кърмата, Аздис Йона гледаше назад, където беше нейният дом, далеч на северозапад. Тя никога вече нямаше да го види.
Никой от семейството й не беше жив. Дядо й, великият Торфин, беше умрял преди година, а нейните родители починаха през зимата, седмица един след друг. Въпреки че те й липсваха и болката едва ли щеше да изчезне, тяхната смърт беше я освободила да търси своята собствена съдба. С благословията на Хаакон, царя на Норвегия, тя пътуваше към Айн Хелга, остров от Оркни. Там с помощта на своята братовчедка Спес и слугинята Марта тя щеше да основе манастир за жени и деца, където те щяха да бъдат защитени и обучавани.
Да, защитени… Йона вдигна ръка и пипна копринения шал от Китай, който покриваше лявата страна на лицето й. Един нов свят я очакваше в Айн Хелга — острова, който нейните хора считаха за свещен. Веднъж пристигнала там, трябваше да победи страха, с който живееше от последното си посещение на островите. Никой не знаеше за този страх, защото тя го пазеше, заключен в сърцето си.
Но именно този страх беше направлявал живота й. Тя бе отказала да се омъжи въпреки многобройните предложения, които получаваше. Често жадуваше за свой дом и любовта на съпруг и деца, но беше избрала друг път. Когато беше на 13 години, пътуваха до великия континент с баща й и дядо й. Посетиха Бенедиктинското абатство близо до Флоренция. Беше се влюбила в спокойствието и красотата на това свещено място. Оттогава Йона мечтаеше да построи нещо подобно за викингските жени. Сега нейното време беше дошло. Нямаше връщане назад. Само Бог знаеше какво ще донесе бъдещето.
Тя потрепери и се сгуши в наметалото си от лосова кожа.
За един миг се усъмни в правилността на своето решение. Май беше неразумно да се пътува толкова близо до Шотландия. Нейният вуйчо Еруик Скийн все още живееше тук. Тя носеше белезите от неговото хищно нападение по своето тяло, въпреки че бяха вече избледнели. Но белегът в сърцето й?
Йона разтърси глава, за да пропъди тези мисли, и погледна през рамо. Дори ако имаше право да избира, пак никога не можеше да се омъжи. Тя вече не беше девствена, въпреки че никой не знаеше това. Ножът на озверелия й вуйчо беше я лишил от доказателството за нейното целомъдрие.
Читать дальше