Хелън Митермайър: Лунна красавица

Айнър се възползва от шанса да огледа Йона. Хората обичаха своята принцеса, така както нейните родители. Натъжи го това, което огорчаваше много от исландците — тя покриваше едната страна на лицето си. Повечето от тях знаеха, че монахините и добрата лейди Маргарет бяха излекували раните й така добре, че бяха останали само едва забележими белези. Айнър я намираше за красива. Ако не беше дала клетва да построи манастир на това свещено място, тя можеше да има за съпруг всеки, когото си избере. И той щеше да бъде първият сред кандидатите й.

— Движим се добре, милейди — каза капитанът, като прогонваше мислите си за това, което беше невъзможно. — Вероятно днес ще видим суша.

Той се обърна и даде нареждания на хората си. Въпреки тези думи, не можеше да прогони неспокойното си предчувствие от предишната вечер, когато бурята ги отклони от курса. Обикновено не обръщаше внимание на поличби, но това…

Той присви очи и се вгледа в хоризонта.

— Ние отиваме повече на юг, отколкото трябва.

Безпокойство премина през Йона.

— Значи ли това, че сме подминали пролива към Айн Хелга?

Така щяха да бъдат по-близо до Шотландия и нейния коварен вуйчо.

Айнър поклати глава.

— Вятърът е в наша полза сега. Когато стигнем по-близо до сушата, ще можем да сменим курса и отново да потеглим на север.

— Добре… — Тя дори не искаше да вижда земята на майчиното си семейство Скийн, убийците на деца.

— Милейди, вие не сте виждали свещения остров от детството си, нали?

Айн Хелга беше гол скалист остров, заобиколен от силни течения, с малко места, удобни за пристан. Той й беше дарен от дядо й и тя скоро щеше да го нарече свой дом.

— Скалите все още са пълни с птици, милейди — каза Айнър, — и високите им крясъци могат да те оглушат.

Той се усмихна. О, колко жалко беше да се затвори принцесата на такъв самотен остров, въпреки че предците са го наричали благословен.

Усмивката на капитана бързо се стопи. Силните ветрове ги бяха отвели далеч на север. Нямаше да е желателно да бягат от варварите шотландци с принцесата на борда. Притеснението му се засили. Нали шотландците бяха искали да я убият и Йона още носеше белези от техните ножове!

Йона го докосна по ръката, зле изтълкувала промяната в настроението му.

— Скъпи приятелю, Спес и аз няма да бъдем самотни дори и когато вие се приберете в Исландия. Другите ще пристигнат скоро и ще останат с нас. И ти, надявам се, ще идваш от време на време.

— Ще идвам, милейди, но бих бил по-щастлив, ако останете в Рейкджейнс, където ще бъдете в безопасност.

— Ще бъда в безопасност и на острова. Никой шотландец няма да ни притеснява там. Това е твърде далеч от пътя им. Нито пък водите могат да бъдат преплувани от друг, освен от викинг.

Айнър се усмихна на нейната гордост от моряците му. Но все още го изпълваше някакво безпокойство. Не можеше да се отпусне, докато не стигнеха Айн Хелга.

Йона се усмихна на своя угрижен приятел. Тя мислеше, че той не бива да се тревожи. Освен това нейната съдба я водеше там. Светиците на Исландия бяха предсказали нейното пътуване обратно към Оркни и това, че ще намери щастието си там. На 23 години, преминала възрастта за женене, тя знаеше, че усамотеният живот е най-подходящ за нея.

Когато беше по-млада, мечтаеше за любов и брак. Но страховити сънища я навестяваха нощем и тя се пробуждаше с вик. Не можеше да сподели със своята майка, че след нападението на вуйчо й тя трепереше пред интимността на брака. Майка й щеше да полудее от мъка, а баща й щеше да поведе война със Скийните. Момичето не можеше да позволи кръвта на хората й да се пролее заради това.

С годините тайната й я обсебваше все повече, докато тя осъзна, че никой мъж не трябва да се доближи близо до нея, за да не я нарани отново. Айн Хелга ще бъде нейният рай и нейното убежище. Островът беше далеч от Шотландия и близо до пътищата, по които плаваха викингските кораби от Исландия и Норвегия. Тя нямаше да бъде изолирана от своите и щеше да е доволна, че помага на другите. Йона се отърси от мислите си и видя Айнър, че стои още по-угрижен.

— Нещо лошо ли има?

— Нищо — отвърна той и бръчките му се задълбочиха. — Но скоро навлизаме във водите, в които плават шотландците, милейди. Ще се почувствам по-добре, когато веднъж тръгнем на север. — Капитанът се опита да се усмихне. — А и Пентландско море е опасно с неговите врящи води, то изисква майсторство и напрежение… — Гласът му замря.

— Но ти си плавал тук много пъти и познаваш тези води! Какво те притеснява?