Хелън Митермайър: Лунна красавица

В коридора отвън гръмогласният вик на викингите се сливаше с бойния вик на воините на Синклер. По вратата на стаята се думкаше и тряскаше, тъй като стражите се опитваха да влязат вътре.

Йона се мъчеше да нанесе удар на противника си, но той все й се изплъзваше. Гневът и яростта й към хората, които се осмеляваха да посегнат на съпруга й в неговата спалня, й вдъхваха смелост. Но врагът беше хитър и сръчен. Неведнъж й се наложи да отскача встрани, за да избегне силните удари на противниковия меч. Йона отчаяно жадуваше да повали убиеца, за да отвори вратата и да даде възможност на стражите да се бият вместо Магнъс. Той бе твърде слаб, за да надвие противника си.

Докато принцесата се дуелираше е единия от нападателите, те се озоваха до фенера, който осветяваше стаята. По лицето на противника й пробягна светлина и Йона едва не изпусна меча от изненада.

— Елизабет!

— Върви по дяволите! Трябва да умреш. — Елизабет се нахвърли върху нея е кама и меч.

Йона отби удара й и когато отстъпи назад, вече бе възвърнала самообладанието си. С крайчеца на окото си видя, че Магнъс още се дуелира с другия нападател. Тревогата й за него я разсея, но тя осъзна грешката си едва когато Елизабет се озова лице в лице с нея. Кръстосаха мечове и Елизабет замахна с камата, за да я прободе с нея. Йона успя да се извие настрани, но усети парлива остра болка в едната си ръка. Тя се подхлъзна и загуби равновесие, но все пак успя да отскочи възможно най-далеч.

Тогава отнякъде долетя оглушителният шум от пращене и пукане на дърво. Йона не му обърна никакво внимание, тъй като се бореше за живота си. Насочвайки меча си нагоре, тя се опита да се защити. За нейна голяма изненада, самодоволната усмивка на Елизабет бе последвана от пронизителен писък. Изведнъж забеляза, че Глен е притиснал съперницата й като в менгеме, сграбчвайки я в здравите си ръце и вдигайки я във въздуха.

— Благодаря ти, приятелю. — Йона повече не си губи времето е крещящата и гърчеща се жена, а бързо се изправи на крака и погледна към мястото, където Магнъс се биеше е втория нападател.

Воините на Синклер, въоръжени и готови за бой, бяха влетели в стаята, но се бяха заковали на място, за да наблюдават смъртоносния двубой на своя господар.

На Йона й се искаше да извика на съпруга си, но не го стори. Той трябваше да се съсредоточи максимално. Магнъс финтира, но бързо промени посоката на оръжието си и с все сила го заби в корема на своя противник.

Черната фигура се преви надве, при което качулката падна от главата.

— Кормак! — извика Кенет.

Кормак се строполи на земята, като кашляше и свирепо оглеждаше присъстващите, притискайки с ръце раната си.

— Това съм аз, по дяволите, аз съм. Кормак Синклер, законният господар на този клан. — Викането го изтощаваше, затова легна настрани. — Няма да изкарам нощта. Но това няма значение. — Изгледа Магнъс и се засмя злокобно. — За малко да те убия. Това щеше да ми върне клана, който по право ми принадлежи.

Йона се втренчи в Магнъс и го хвана, за да не падне.

— Съмняваше ли се в него?

Той бавно кимна с глава.

— Подозирах го, когато бях в тъмницата. — Прегърна я. — И когато Глен и Айнър разбраха, че абатът е доверено лице на моя чичо, всичко дойде на мястото си. — После й се усмихна уморено. — Видях как се би с Елизабет. Справи се добре, но така можеше да нараниш себе си и бебето.

— Няма страшно, и двамата сме добре. — Йона сподави сълзите си. Войни! Нямаше ли да настъпи мир най-после?

— Всичко свърши, скъпа. Започваме живота си отначало.

Вторачиха се в проснатия Кормак, който дишаше учестено.

— Забранявам ти да лекуваш раните му, Йона — нареди Магнъс с пресипнал глас. — Ти си мъжът от сънищата ми. Ти уби родителите ми. Защо?

Кормак се изкашля, а от крайчеца на устата му потече струйка кръв.

— Ти си глупак като баща си. Аз… бях… единственият… подходящ да управлявам… затова реших да си възвърна законната титла. — Задиша тежко. — Аз съм Синклер. Ти си твърде слаб, за да бъдеш господар.

— Ти уби родителите ми, а тази вечер се опита да убиеш и мен.

Кормак сбърчи лицето си.

— Имаш дяволски голям късмет, Магнъс. Толкова приличаш на баща си. Знаех, че трябваше да те премахна. Можех да манипулирам единствено Кенет. Не след дълго щях да се погрижа и той да те последва в гроба. Тогава всичко щеше да бъде мое, както ми бе предречено. — Лицето му се изкриви от болка. — Вие, глупаци, изобщо не подозирахте за това. Аз… изчаквах подходящия момент… най-внимателно. Но когато се ожени за тази исландска мръсница, вече трябваше да действам. Тя можеше да забременее, макар да нямаше големи шансове за това. — Погледът му се отмести върху Йона. — Кучетата… те трябваше да те убият.