Георги Мишев - Дунав мост

Минута по-късно последва нов обрат в настроението й. Тя се отпусна на пейката под чардака и проплака, като в оня калпав ден с провала на бялата магия: „Все на мен ли, Господи! Все на мен ли?…“ Беше разбрала, че инженер Никсън е изчезнал от вилата…

Повече от месец нямаше следа от него. Разпитваха предпазливо, за да не узнае полицията, която можеше да направи оглед на вилата и да се натъкне на работилницата. Не бяха го виждали и в района на Дунав — мост, никой не бе виждал и трабанта. Когато Стела откри, че липсваше задграничният му паспорт, решиха, че се е промъкнал в някой тир и е минал Моста тихомълком, и зачакаха да се обади от някоя точка на света с картичка или по Интернет.

За всеки случай веднъж Росица прибягна и до картите на Веса Марковска. След онова съмнително превращение на дойче банкнотата в бяла хартийка тя бе решила повече да не поддържа връзка със староханската екстрасенска. Но Джими настояваше. Наскоро бе починала пророчицата Ванга в Рупите, а Веса се смяташе за нейна приемница. По нейни сведения пророчицата й казала при една среща: „Ти ке бидеш!“ Но можеше ли това да бъде потвърдено от свидетели — кой да ти каже?!… Джими се канеше отдавна да отиде при Ванга, да му открехне как ще се развие играта при търговете за ЗАР, затова посрещна кончината й като поредния шоков удар в годините след десети ноември. „Край! Край! — мяташе се той една вечер пред екрана на телевизора, където държаха пет минути лика на покойницата. — Отива си и последната надежда на България! Вече никой не може да ни каже какво ни очаква занапред. Само тя знаеше бъдещето ни! Вече нямаме бъдеще! Няма нищо пред нас! Не се вижда светлинка в тунела!“

Същите думи тя слушаше в дните около изпращането на прозорливата жена и от академици, от журналисти и политически лидери, от културни дейци и редови граждани, които изглеждаха наистина разтревожени от мрачните перспективи, които се разкриваха оттук насетне. Не му вървеше на нашия малък, но храбър балкански народ! Робства го бяха връхлитали откъде ли не; царете му бяха умирали, както умират птиците — без гроб и без следа подире им; през десет-двайсет години — смяна на парите. Сега си отиваше и прашинката човешки мозък, излъчена от тази земя — прашинка от Божата дарба, която единствена виждаше верния път, по който трябваше да се върви… Край, край! — прав бе Джими. Къде сме тръгнали в тъмнината като Самуиловите войници, ослепени от Василий Българоубиеца, южния комшия? Те поне са имали по един едноок на сто невиждащи, ами ние, ние? Една Ванга имахме и тя ни остави като в тунел на Витиня, където духа, по стените пълзят подземни води, а неоновите тръби на тавана не светят — половината поради повреда, а другите — поради режим на тока.

Както и да е, ще се преживее все някак, един животец — докато въздъхнеш, изпарил се като росица!

Отиде Роси при Марковска по настояване на Джими. Не смееше да се опъва много, ще се досети за дойче банкнотата. Преглътна и отиде. Но и онази в интерес на истината притежаваше качества — не чак дотам! — но имаше дарбица на ясновидка. Веднага забеляза промяната в Росица.

— Росенце, душа, нещо си ми сърдита, що ли?

— Не, не… Всичко е наред.

— Криеш нещо и някой говори чрез твоя глас. Освободи душата си, мила, не пречи на вибрациите да разкодират черните енергии, които си натрупала напоследък.

— Натрупала съм ядове и нищо друго! — сопна се Росица.

— Именно. За тях става дума. Кажи какво те мъчи!

Тя не можеше повече да увърта и каза какво е намерила в подгъва на калъфката.

— Боже, хартийка?! — От очите на екстрасенската рукнаха обилни, детински сълзи. — Смяташ ли, че аз съм способна на подобна низост? Заради едни гнусни пари! Толкова ли струва нашето приятелство?… Че аз още на твоя баща, полковник Луков, съм безкрайно благодарна, в ония времена… Без него какво щях да бъда? Едно нищо.

— Не знам, това намерих… — Росица бе запазила листчето и го показваше като веществено доказателство.

— На кой ден беше, спомни си, мила!… Не дочака седемдесет и седмия, нали? Наруши заклинанието… Ами ако магията се обърне сега срещу теб? Това са феномени, срещу които ние сме безсилни, казвала съм ти го неведнъж. Ние трябва да се съобразяваме с тях, а не те с нас!

Като се успокои, Беса взе картите, намери вале каро и го покри наполовина с част от колодата. Росица запали цигара, ясновидката от Стари хан я изчака да смукне веднъж от успокояващия дим, после я накара да угаси цигарата и да се съсредоточи в биополето около валето.