Георги Мишев - Дунав мост

— Кротко, Никсън, кротко! — Кръчмарят бе чул от Евстати подигравателното прозвище въпреки глухотата си. А може би се преструваше на глух, мина му през ума, хитрува като някои българи, които в началото на запознанството се правят на дебили, докато претеглят на собствения си кантар събеседника си.

Изпитата мастика вече му позволяваше да му каже докрай какво мисли за него, за ушите му, за телефона му, за бирхалето и за тоя шибан Кенар, забутан на майната си. И още неща имаше да му казва, но глухарът нямаше намерение да го слуша — дори и да можеше; беше две глави над него, улови го за раменете и го повдигна, за да го отнесе до вратата, без влачене. Междувременно успя да му измъкне банкнота от джоба, доста повече от консумацията, но за ресто не остана време, пък и мястото на действие се смени: Никсън вече бе вън, натикан в трабанта.

Остана известно време там, загледан към гаснещите светлини на „Бавария“. Изглежда, бе вече късен час, щом не излезе никакъв посетител; появи се самият глухар, с кожено сако на раменете и железен кози крак, с който издърпа металната ролетка над входа и я заключи с катинар на долния праг. Сетне хвърли поглед към трабанта и си тръгна пеша. Ники пална фаровете и го освети на няколко крачки по-нататък. Освен желязото оня държеше и найлонов плик с дневния оборот — банкнотите се виждаха на пъстра топка в плика. Помисли си да припали и да го настигне — един удар в гърба, и ще го прати при свети Петър да му оправя тъпанчетата! Ако беше ден, номерът можеше да мине, но сега фаровете проваляха замисъла, ще отскочи встрани и като размаха тоя железен прът… „Върви си, глухар, няма да си цапам колата с карантиите ти! Върви си, живей и трупай дивиденти от недоизпитите бутилки на клиентите, кръчмарска маймуно!…“ Не можеше да му прости, че в схватката не можа да вземе бутилката, в която имаше най-малко четири пръста питие!

Но избата на баба Ружа бе на три минути път оттука. Ще потропа, ще я помоли най-учтиво да му подаде едно шише през пролуките на портата; няма да влиза изобщо, знае, че не е време за салтанати. Само чук и чао! Той се засмя на глас. Чук и чао? Девизът на сексманиаците, на бройкаджиите, които не подбират обекта на желанието, не се интересуват от есграона. Малко ли бабички бяха прегазени от бабосвалите… Той си спомни, че и Роси го бе иронизирала веднъж в ревността си: „Ники, ти бабосвал ли си станал?“ — „Не, не, кръстнице, не, пърхаща пеперудке! Не си познала! Не си познала!… Вашият Никсън не се интересува от перверзии и противоестествени блудства; той е по чистите изпълнения, по чистите линии върху пауса; по чистите питиета. Излез, бабо Ружо, по-точно — влез в зимника и подай шише чисто питие, аз съм Николай инженерът, фин механик; аз съм твой приятел, поклонник и фен!“

Машината се мъчеше услужливо да му помага: фаровете бършеха мрака от оградата, тежка зидария от дялан камък, с габъров пояс по средата, прадядото на бетонения. Порта с броня от ковани железа, пролуките — тесни, колкото бутилка да провреш. Над портата — извит покрив от турски керемиди, стил „възрожденска кобилица“. И невидими ключалки отвътре — сюрмета, мандала, брава — недостижима за ръката отвън.

Той побутна, наблегна, удари с юмрук: „Бабо Ружо!“ Но млъкна и като не чу никакъв отзвук, реши да не вика повече. Заспала е бабата непробудно; ако прекара колата по-плътно до оградата, ще стъпи и ще се прехвърли оттатък, колко му е! А до избата ще стигне и с вързани очи!

Не е зле наистина да върже някакъв парцал на образа си, професионалистите работят с качулки; намери кожената гюдерия на колата, превърза я над носа си, почти до очите; стига го е познал някой с тая мръсна маска, миришеща на прах и машинно масло.

И вратата на избата — под ключ! Изплаши се тоя народ от организирана и неорганизирана престъпност, забрави стародавната българска традиция на разтворените врати, пословичното гостоприемство на широката славянска душа! Бизнесът с катинари, секретни ключалки, блиндирани врати, решетки, капаци от непробиваеми сплави — единственият проспериращ бизнес — процъфтява.

Старият сух дъб и с топор не можеш го разби; и с тротилова шашка! Ключът е на връвчица, знае той, а връвчицата е на кръста на бабишкера, наплашен от престъпността. Дано го отвързва нощем и го мушка под възглавницата — единствената възможност за отваряне на дъбовия Сезам.

Входната врата на къщата се оказа подключена с хлабав райбер, който поддаде веднага. Но пантите на собата спалня свиреха като спирачките на Шумахер от „формула — едно“. Ружа се надигна и се разсъни за миг…