Георги Мишев - Дунав мост

— Кой е?… Кой си?

Той не посмя да каже нещо успокоително — в смисъл, че търси само ключа на връвчицата; боеше се, че тя познава гласа му. Пипаше в тъмното за купчината дрехи, провираше пръсти под коравата възглавница; само да го грабне — и изчезва навън, изпарява се!

Силен писък го отхвърли назад като взривна вълна. Имаше чувството, че покривът помръдна нагоре. Той посегна да запуши с длан старческата муцуна, която денем изглеждаше темерутски мълчалива, а сега виеше като сирена. Сборичкаха се; гюдерията падна от лицето му. Месец ли светеше отвън, звезди ли — не беше забелязал, но имаше някакъв отблясък отвън, тя го позна, извика името му:

— Николай! Николай!… Познах те!… Божичко, какво…

Той нямаше време да чуе докрай въпроса й към всемирния свидетел; други свидетели нямаше. Затисна с възглавницата викащата уста, както бе виждал да правят милион пъти колегите от екшъните на „Туентиът сенчъри фокс“; държа я, докато се увери, че слабото старческо телце отдолу вече не можеше да се съпротивява…

Беше леко и удобно за носене, тежеше колкото торба цимент. Лесно го намести на задната седалка, покри го с одеялото от целволе; с такива одеяла се завиваха в интерната „Златаров“ и заран се събуждаха с бради и мустаци от полепналия мъх на изкуствената материя.

Върна се за малко да потърси гюдерията, с нея да изтрие отпечатъците от пръсти, но собата тънеше в мрак и неразбория след боричкането, а да пали лампа, не се реши.

Потегли с трабанта по инерция, само на фарове; улицата имаше лек наклон, можеше да кара до края на махалата, без да я разбуди с нервния шум на двутактовия звяр. Макар че, като се замисли, едва ли имаше жива душа наоколо за разбуждане. Повечето къщи бяха празни, стопаните наследници се мяркаха от дъжд на вятър; махалата живуркаше досега покрай Ружината изба; отсега нататък и пътеката към избата щеше да обрасне в треви и бурен…

Звездите избледняваха, когато стигна брега на Дунав. Спря на едно място, което му се видя равно и отъпкано от спирали коли. Слезе, без да поглежда към задната седалка, потръпваше, вече напълно изтрезнял, от мисълта за нещастницата под одеялото. Не изпитваше жал; той никога не бе живял със стари хора, не беше имал баби и дядовци около себе си; към тази възрастова група бе изпитвал безразличие, понякога отегчение или неприятно чувство, близко до погнуса.

Разтвори двете врати, да проветри спарения дъх, който дишаше през целия път; по асфалта наблизо нямаше никакво движение в ранния час; можеше да мине; набързо по брега и да потърси удобно място за последните метри път на колата, които й оставаха. Тя бе родена като Дунав, някъде там по земите на Средна Европа, писано й било да потъне във водите на своя побратим, да легне на дъното и се слее с гънките и подмолите, сама превърнала се в пластмасово убежище за живия подводен свят. Инженер Никсън си представяше бъдещата участ на трабанта и се питаше дали усеща жал от раздялата, но в сърцето му нямаше жал той си даваше сметка, че не изпитва такова чувство — нито към живи, нито към неодушевени предмети от заобикалящата го действителност.

На десетина метра под краката му могъщата река влачеше водите си, също равнодушна и безразлична към брегове, върби, папури, мостове, които се мъчеха да се оглеждат в подвижното й огледало и поне да я заговорят, ако не могат да се сприятелят с нея. Тя отминаваше високомерно, защото бе единствена, независима и силна; защото бе призната за велика.

Като намери подходящото място, инженерът изтегли смукача, даде контакт и включи на първа. Синята черупка потегли храбро към ръба на пропастта, предницата й за част от секундата продължи напред и след ръба, сякаш се опъваше на всесилната гравитация; сетне се примири със съдбата си и се гмурна надолу. Потъна за отрицателно време.

Ники взе сака с нещата си и тръгна към Профилакториума.

Когато пристигна, Стела бе станала и вареше кафе на газов котлон, конфискуван от Данмарк от нелегално преминаващи кюрди, скрити в хладилен тир. Беше седем без пет и на екрана на телевизора „Филипс“ вървяха рекламите преди началото на утринната програма. Двама души, неизвестно защо, бутаха кола към ръба на пропастта и накрая успяха в начинанието си. Демонстрираха необикновени сили, придобити от консумирането на вафла — трепач.

Ники гледаше отвън, през разтворените прозорци на общото помещение, служещо за офис, за спалня и за трапезария. В ъгъла имаше стенно огледало, пред което Стела довършваше утринния си тоалет. Тя не видя съпруга си.