Георги Мишев - Дунав мост

Ники се изтегли незабелязано назад и не й се обади.

Отиде в поречието на Лома, на няколко километра далече от Профилакториума, където живя в една пещера в скалите цял месец.

Росица бе намислила да проведе нещо като наказателна акция срещу Никсън, да поиграе на сърдита поне седмица заради заиграването му с Евстати, манастирската пенюга. (Тя не знаеше точно какво значи тази дума, макар че я употребяваше често; Стела щеше да й я обясни един ден: гъба, която паразитира върху пън. Но това щеше да стане нататък, през есента.) Та този зализан Евстати, който сигурно крадеше от милостинята на богомолците, оставяна пред иконите в черквата, беше се вмъкнал между тях двамата с цялата си наглост и нахалство и заплашваше да взриви техния душевен и сексуален комфорт. Разбира се, и Ники имаше вина в случая — със своята слабохарактерност той бе го допуснал твърде близо до себе си, което можеше да има непредвидени последици не само за инженера, но и за цялото обкръжение около него. Тя изтръпваше при мисълта, че манастирският послушник може вече да е видял фрезата и да е разбрал какво прави Ники в подземието на вилата. Обратните поначало са с лабилна психика, няма да му мигне окото да сигнализира където трябва в даден момент. Или, като истински рекетьор, да държи тайната като коз, с който ще ги надцака всички, когато си поиска… Какви неочаквани усложнения възникват в тоя шибан живот! Можеха да направят венчавката и на друго място, защо й трябваше да предлага Кенарския манастир — защото идеята беше нейна, в интерес на истината! Наоколо е пълно с църкви и манастири, параклисчета никнат (като пенюги!) дори край бензиностанциите, как уцелиха тая съборетина, та стана фаталното запознаване с тоя перверзник!… Наскоро беше го мярнала на мраморния площад, мотаеше се около Обединената банка. Каква работа можеше да има един пройдоха с банката? Или пък го подценяваше, като си мислеше, че посяга към стотинките на манастира — тия гейове живеят на братства, поддържат се, имат лобита навсякъде; кой да ти каже!… Тя го проследи отдалече и видя, че влезе в едно БМВ, паркирано срещу стария дет маг, сега бинго зала; вярно — старо БМВ, рециклирано, с ръжда на праговете, но откъде един послушник ще кара западна кола, като се размисли човек?! Откъде тия марки? Тия пфениги? Стана й смешно. Тия пфениги-пенюги! Мама му стара, някой се бъхти без сън, без покой, прави комбинации, впуска се в рисковани операции, гълта алмагел, лексотан, побърква се от изпълнения, а друг клати кадилницата, сякаш клати дядовите си черясла, и накрая — БМВ, личен сейф в банката и резерве в рая! Ало, драги зрители, къде дават така?

Тя пресмяташе запасите на Ники на вилата — вече са на привършване; като огладнее съвсем, ще се сети, че е редно да се покае, да поиска прошка, и тогава това, което бе живнало между тях, току-виж, припламне отново. Във времена на икономически кризи и стагнации, казваше си, и отношенията между един мъж и една жена изпадат в стагнация, след което следва период на подем и дългосрочна стабилизация в края на краищата…

Добре, ще му приложи икономическа блокада, ембарго, така да се каже, но ако заседнеше в „Бавария“ или тръгнеше по избите на бабите по махалите — нямаше ли да се получи обратният резултат? И още нещо, извънредно важно: някой трябваше да храни и пои кучето Дики! Като си помисли това, ледената кора на мъст и злорадство, която бе обвила сърцато й, изведнъж се стопи, влага напълни очите й; тя набързо спретна кашона с храна и напитки и се метна в пикапа.

Дики познаваше звука на пикапа и почваше да лае още като го чуеше на половин километър от портата. Този път тя не чу гласа му и си помисли светкавично: дано да е жив! Жив беше, размърда артритните си крайници, но беше съвсем отпаднал, нямаше сили за лаене. Тя му даде парче от пица, той я взе с лапа, остави я пред себе си и я погледна с очи, в които имаше и болка, и тъга, и извинение. Само дето не каза: извинявай, дарлинг, вземам го, за да не ти откажа, но целият съм се схванал от старческата болест, и гърлото ми се е схванало, не мога да преглъщам; не ми носи вече нищо, вижда се накъде отиват работите… „Схванал си се повече от лежането — каза му тя, — не те ли пуска господин инженерът да се разтъпчеш? Ще му бъде направена сериозна забележка за нехуманно отношение към най-добрия приятел на човека!“

Тя тръгна към инженера, за да направи забележката, усетила внезапна лекота в душата си: с бодрия тон, с който искаше да разведри Дики, бе разведрила повече себе си.