Георги Мишев - Дунав мост

Бебето се разшава във вързопа пелени — парцали, огладняло бе, горкото; и то си гони интереса. Павлинка разкопча блузата, комбинезонът й синкав, като бито мляко, вършеше работата и на сутиен; изгърби се и извади едната си гърда, едра и с две зърна, едното малко, неразвито. Дано да е от млекодайните монтафонки, иначе това дете ще го уморят от глад, на тях да остане да му купуват мляко от крава и да го хранят.

Тя им остави малко пари, преди да си тръгне, като се посдърпаха около кърменето: Павлина изтри зърното с памук, напоен с ракия, за дезинфекция, а Роси бе ужасена! Ще го упоят, клетото пеленаче, още от първия ден ще го направят алкохолик! Гърдата се изтрива с кислородна вода, не са ли й казали акушерките? Казали са, но няма кой да ги слуша!… Тя се разтършува и намери стъкло с дестилирана вода за доливане на акумулатор; щеше да свърши същата работа като кислородната. Чак тогава се успокои и влезе в пикапа…

Неофициалното семейство заживя в Каунци и половин месец мина без проблеми. Но се свършиха парите, а други нямаше откъде да дойдат. Откриха малко, останали от продажбата на прасетата, Луко беше ги скатал зад една тухла на пруста, близо до гнездото на лястовиците. Когато разбутаха тухлата, гнездото се откърти и лястовиците се разлетяха тревожно наоколо, като пикираха над главите им и издаваха режещи звуци на отчаяние и безпомощност, сякаш опашките им ножици режеха не въздуха, а ламарина. Ачо, който можеше да прави улуци и други тенекеджийски услуги, познаваше добре този звук.

— Ще се оправим, Павлинке! — даваше й кураж той. — Ще намеря сандъчето с такъмите и ще бачкам тенекеджийство; няма да се предаваме. Аз съм и калайджия! Правим бакъра джам! Джам!

Широката му бяла усмивка светеше насреща й успокояващо.

Един ден ги посети ромът, който бе обещал на Ачо да уреди закупуването на магазин за маратонки близо до мраморния площад. Пристигна със собствения си мерцедес 600, боядисан в люляков цвят; беше към петдесетте, с оредяла коса над челото, но с гъсти мустаци; широкоплещест, малко под среден ръст, с ръб на панталона от златист габардин. Обикалял района и проучвал запасите от кантарион; кантарионът започнал да се котира на външния пазар, цената му вървяла нагоре, напролет той щял да бъде билката хит.

Като каза това, ромът авер се загледа в Ачо; това, което той вършеше в момента, му се стори потискащо и твърде неприятно като гледка: Ачо переше в едно ръждясало корито бебешки пелени. Наблизо димеше огън, върху джанта от камион вреше вода в жълта тенекия от сирене. Полъхваше ветрец, караше дима в очите им, беше лютив дим от върбови кютюци, запазили в сърцевината си противната миризма на гьол.

— Кой сега пере ръчно, мой човек! — рече недоволно аверът. — Нямате ли перална? Да си казал, щях да ти докарам перална с центрофуга и програмно препредаване.

— Перална ние си имаме — каза Ачо. — Обаче в Каунци си нямаме тръби.

— Че къде са ви тръбите? Трябва да са ги гепили металиците.

Металици викаха на джипситата по кабелите и цветните метали.

— Изобщо не са полагани. Каунци е селище със затихващи функции, не му се полагат тръби, казва кметският. Обаче ще се справим някак си, няма да се предаваме, батко! Кажи сега, че продаваме ли маратонки, или стана франс?

— Стана! — мрачно призна баткото; те бяха лежали преди години в една килия и оттам Ачо му викаше батко. — Стана далавера откъм шефовете, някой друг им нагуши гушките… Не е град Стари хан, и друг път съм ти казвал, требе да дигаме чукалата и да мигрираме; друг начин нема.

— Що не земеш да ни хвърлиш с мерцедеса на Дунав — мост? — Внезапно хрумване озари лицето на Ачо. — Аз съм бачкал там; на Дунав — мост бачкане колко щеш!

— Обаче е много пренаселено. И престъпният елемент е над нормата.

— Мен населението не ме касае! Дето има население, има маро (хляб). Туканка — ни население, ни маро! Хвърли ни, батко, ако не те притесняваме, навит ли си?

— Не сме казали, не съм ви хвърлил! — заключи аверът.

На другия ден той дойде с мерцедеса и ги натовари с бебето, малко дрехи и дребна покъщнина. Когато тръгваха, лястовиците кръжаха из въздуха над тях и кацаха на огърлици по електропроводите; лятото си отиваше и първите ята се събираха, преди да емигрират към топлите страни. В гласовете на птиците, оживени и възбудени като на граничен пункт, не се долавяше тревога, напрежение или предесенна печал; по-скоро тръпка пред пътешествието, защото знаеха, че напролет щяха отново да се върнат по родните си места, да потегнат гнездата си и да продължат да живеят своя естествен живот, програмиран незнайно от кого, незнайно кога.