Георги Мишев - Дунав мост

— Смяташ, че се е самоубил?

— Не изключвам тази версия.

— Нещо конкретно ли имаш предвид, или гадаеш?

— Вървя по логиката: нападение над изба с цел допиване. (В „Бавария“ ми казаха, че е бил изхвърлен по някое време!) Значи е имало мерак за допиване! В избата на бабата също получава известна съпротива. Следва боричкане, със съответната сексуална последица… (Недоказана впрочем, но неизключена!) После трупът на жертвата, не издържала физически и психически на насилието, бива откаран на Дунава — ей го къде е… Еква изстрел от оръжие, собствено производство. Трабантът с двата трупа отива на речното дъно!

— Елементарно, Уотсън!

— Се ла ви, Стела ви!

— Не ми се вярва Никсън да посегне на живота си, достатъчно е страхлив и слабохарактерен. Освен от свръхдоза гроздова.

— По принцип не се интересувам от другите, но тази връзка — твоята с Ники — си остава за мен енигма непонятна… Още на венчавката ставаше ясно, че е нещо временно… Не го ли виждаше, че е комплексар, на какво разчиташе? Че е прагматик, с техническа мисъл и ще балансира филологическите ти импулси?

— Не допускаш, че може да съм била влюбена?

Евстати се разсмя като в оперета.

— Любов? Къде си срещала такова животно, дарлинг? Ние още не сме способни да обичаме себе си, та ще отделим малко любов за другите!

Тя го погледна изучаващо.

— Абе и ти не си лесна плетка за заплитане!

Той прие поласкан думите й и за благодарност се наведе леко и целуна ръката й на изпроводяк.

— Аз съм един най-обикновен мирянин, коте, който не дърпа тревата да расте!

Денем Ники почти не напускаше леговището си, затулено от сочните широколистни ластари на лешниците. Беше чувал за целебните свойства на лешника; при фотосинтезата листата му излъчвали чист кислород, напоен с фитонциди, които имали силен бактерициден ефект, така че около един лешников храст живите същества живеели в обстановката на естествена стерилна камера. Заран той се събуждаше необикновено освежен, с прояснено съзнание, кошмарите в сънищата му отлитаха като мъглата в поречието на Лома, която се синееше на разсъмване и се губеше с първия слънчев лъч. Кошмарите нямаха точно определен образ, бяха някаква мозайка от безформени петна, но дори в съня си той знаеше, че това са спомени, мисли, картини от онази вечер в старинната махала на Кенар, когато играеха прожекторните снопове на фаровете, имаше прескачане на дувари, скърцане на вехти панти, стонове и вопли, както и мъчителни усилия при мъкненето на един труп, омотан в лепкаво — мазна изкуствена материя…

Леговището му беше дупка във варовиковата скала с размер персон и половина, ако се съдеше по стария тюфлек, който бе разстлал към дъното; намери го още същата заран, когато пристигна в речния пролом, изпран през пролетните дъждове, напълно изсъхнал от горещините на лятото и превърнат във вещ от първа необходимост за новото му жилище. Завивки нямаше и не му трябваха за топлите нощи, ако не се вземаше под внимание нуждата от нещо защитно срещу едрите дунавски комари; скоро той свикна с тънките им гласове, особено пронизителни преди разваляне на времето: изглежда, тогава трупаха запаси, затова смучеха кръв безогледно. Наоколо скалите бяха пълни с подобни квартири, от различни размери и на различна етажност от нивото на реката, долу в ниското. Някои бяха празни откъм обитатели, повечето бяха дали убежище на самотници като него, това бяха гарсониерите; но в една от пещерите, близо до брега, живееше многодетно семейство на кошничари, което освен кошници произвеждаше и предостатъчно врява през деня. За щастие това беше през първите дни, откакто се засели тук, после част от кошничарите тръгнаха по пазарите да продават стоката и в пещерата остана само старият кошничар, мъж около четирийсетте, надебелял около ханша от заседналия начин на живот. Ники прескачаше веднъж седмично при него, да изпушат по цигара, и циганинът му разказваше, че по стените на неговата пещера имало скални рисунки от праисторическо време, за които наскоро снимали филм от Националната телевизия и му платили по петдесет марки наем на снимачен ден. Той бе завършил училище по дърворезба в Трявна или Елена, слушаше портативен транзистор на батерии и много подробно разказваше как купил „въздуха“ на една съборетина на улица „Николаевска“, за да вдигнат етаж, но продавачът не му казал, че на мястото щели да строят бизнес център, и сега водели дела, и докато съдът не се произнесе, семейството му трябвало да изчака в праисторическото жилище. „Тромава съдебна система, драги мой! — казваше дебелият, с лъскави ивици пот и мазнина около носа. — Магистратите имат интерес да протакат системата; на тях им се плаща не на бройка, а почасово!“…