Георги Мишев - Дунав мост

На втората — третата среща кошничарят стана досаден с филипиките си срещу магистратурата и Ники предпочиташе да се разхожда сам по пътеките под скалите, отъпкани от пешеходци като него, осеяни с боклуци от бита, с полянки, лъхащи на урина и импровизирани тоалетни, обслужвани от скитащите безстопанствени кучета. Ники слизаше понякога на километър по-нататък, при автобусната спирка на шосето, където имаше барака — бакалничка; купуваше хляб, рибни консерви, македонска наденица, веднъж взе плодова ракия и не я изпи докрай — мирисът на вкиснато затвърди решението му да откаже алкохола, взето на заранта след онази кошмарна нощ.

Като се прибираше една привечер от бакалничката, подире му тръгна котка и вървя, спазвайки дистанция, до скалите. Той й даде сандвич от собствения сос на сардината в консерва, който попи с къс от средата на хляба; котката го изяде някак си разсеяно и бавно, сякаш имаше други грижи в малката си кръгла глава. Котката бе светлокафява с тъмни ивици, които имаха зеленикав отблясък, придобит по законите на мимикрията от скитането между зелените храсти по крайбрежието. Очите й бяха лимоненожълти. Дойде при него без съпротива, остави се той да я гали и да се взира отблизо в зениците й, които ставаха все по-златисти с припадането на здрача. Беше топла и мека и се сви под мишницата му, когато стана време за лягане; той усещаше топлината й да прониква в неговото тяло и да слиза към слабините му. После заспа и в съня си усети по някое време как тя се измъкваше от прегръдката му, и му се стори, че го напуска, и когато се събуди, вече няма да е при него; това го уплаши и му стана жал и за пръв път му се случи нещо, което никога не бе му се случвало, откакто бе пораснал — заплака в съня си като дете. Но когато се събуди на заранта, видя, че котката е в края на дюшека, леко присвила очи, и четири котенца ровеха с муцунки в меката козина на корема й и търсеха цицките й.

Бе решил да не слиза в големия град, колкото можеше да издържи или докато се свършат парите, пришити в един кобур за пистолет, който носеше винаги под лявата си мишница. Но заради котетата отиде още същия ден до крайния квартал, Селяметя, където между циганските бидонвили откри магазинче с прозрачен хладилен шкаф за млечни продукти. Купи две опаковки германско пастьоризирано мляко, което издържало до седмица извън хладилник, както гласеше надписът на етикета му. Когато се връщаше, един мерцедес в люляков цвят премина край него и отвътре му се мярна широката усмивка на циганина Ачо от Каунци, селото на Лукови. Стори му се, че зад Ачо зърна за миг и Павлина, зълвата на Росица, и му стана неприятно, че го видяха и те и вече знаеха координатите му. С оттеглянето си в поречието на Лома той преследваше две цели: конкретната — да замете следите си след извършеното срещу нещастницата от планинската махала; и другата — да се опита да промени живота си на сто и осемдесет градуса, да скъса с пиенето и цигарите, да се подложи на физическо изпитание известно време и когато се завърне в обществото, да бъде приет като непознат и нов човек. Той бе чел, че японците имали подобна традиция: по средата на живота си човек променя името си, квартирата, облеклото и начина си на живеене и нататък кара, обогатен с опита, грешките и поуките от първия си, пробен житейски стаж. Не е ли лудост подобна идея, питаше се понякога, способен ли е всеки на отшелничество? И самият той, обвиняван от всички в слабохарактерност, ще има ли сили да издържи на такова свръхнатоварване? Времето щеше да покаже. Засега знаеше само, че имаше промяна единствено в образа му — брадата му надминаваше пет пръста; оглеждаше се по липса на огледало в едно карстово изворче под скалите; видя я по-добре и в стъклото на хладилния шкаф с млечните продукти…

Следващите дни минаха в залисия около котетата на неговата жълтоока приятелка. Той притопляше млякото им на припека, сипано в плитка емайлирана тавичка; наоколо в боклуците можеха да бъдат открити и пуснати във втора употреба домакински съдове, прибори и сечива от всякакъв вид! Котетата бяха още слепи, но останалите им сетива работеха безупречно. След ден-два вече можеха да ядат млечна попара, която той им дробеше в тавичката. Понякога котката идваше при него и плъзваше копринената си козина покрай бедрото му: тя се нуждаеше от паузи между кърменията. Нощем обаче оставаше при малките и онази първа нощ, която той помнеше със слабините си, вече не се повтори. Една нощ се събуди от странни звуци, които чуваше за първи път; разбра, че е мяукане на котараци, и като се надигна, видя в тъмното няколко чифта фосфорни очи, наредени пред пещерата. Скочи и ги разгони, като хвърляше в тъмното каквото напипаше с пръстите си. На утрото забеляза, че котката бе примъкнала рожбите си по-нагоре от края на дюшека, и като се взря отблизо в зениците й, видя тревога и молба за помощ. Той събра парчета от летви и сухи клони и спретна нещо като врата на гарсониерата, но когато се прибра надвечер от бакалницата, видя следите от боричкането, съборената преграда и изстиналото легло на котетата. Тогава усети, че изпитва мъка и жал по загубата на рошльовците — чувството, за което мислеше, че няма място в неговото сърце; идеше му да заплаче, но не посмя, макар че нямаше опасност някой да чуе плача му наоколо или да види лицето му, мокро от сълзи.