Георги Мишев - Дунав мост

— Какво казва Марковска?

— Смята, че Джими има захар в кръвта, начало на диабет. За такова нещо се давал автоматически развод.

— Тогава защо се плашиш от изневяра, той е практически безопасен.

— От баща ми знам: подлагай всичко на съмнение!

Тя се изправи, разкопча роклята си до долу и я разтвори, за да покаже бикините си.

— Да ти покажа новите си бикини. Последен писък на модата: ароматизирани. Джими ги донесе от някакъв бутик на Моста; шведско производство. Абе на тоя Дунав — мост какво ли няма! Подушваш ли нещо?

Ники задиша шумно, но не бързаше с отзива за шведското изобретение.

— Стани де, раздвижи се. Самочувствието ти не ми харесва, извинявай, че ти го казвам. Тая Стела съвсем ти го смъкна, за да подбие цената ти и да те приватизира за един долар. Като губещо предприятие!

Тя се разсмя на шегата си, захвърли роклята, а след нея смъкна и бикините. Той спря да мисли за химията на шведите, облъхнат от аромата на истинската млада плът, която го заля като вълна, плиснала на две крачки от него. Успя да каже само:

— Какво правиш, на двора сме!

— В моя двор! — каза тя. — И всичко, каквото поискам, мога да го правя, без да ми пука!… И ще го направя тук, на пейката, да усещам със задника си коравите талпи. Стига меки пружини! При пружините се губят милиметри, научно доказано… Какво чакаш?

— Роси, ти откачи? — каза той, но угаси цигарата си и стана.

Действай, действай! Кво ме гледаш! Бабосвал!

И го придърпа към себе си.

— „Само да те гепна…“

Стела излизаше от банята, наметнала хавлията на Джими, когато блеснаха порцелановите зъби на Луко, готови за захапка. Пръстите му се впиха над китката й като пранга.

— „… дънките ш’ти цепна!“ — Чалгата не обещаваше нищо добро.

— Върви на майната си, тъпако! — Тя успя да се отскубне и си помисли в същия миг какво велико средство за отбрана е ругатнята, щом разхлаби примката на тъпака с използването на минимум изразни средства.

Видя го, че загриза юздата си.

— Извинявай, душа, не исках да те плаша.

— Какви са тия изпълнения? — погледна го тя, докато решеше енергично косите на тила си; беше взела душ, без да мокри прическата си: в Профилакториума нямаше сешоар. Внезапно й стана жал за тоя непохватен рус мечок с незарасналия херпес на устната. Май че го обиди в прав текст, затова му се усмихна: — „Забравил шутът ранга свой…“ Остави чалгите и си спомни тая песен! Ако изобщо си я знаел!

— Стела, възбуждаш ме! — изсумтя той.

— Избрал си крайно неподходящ момент и работна площадка! — каза тя, доближила се до отвореното крило на прозореца към двора, за да го ползва за огледало. — Зет ти е долу, можеш да го видиш с просто око. Не ми се ще да те завари във фазата на разгонен нерез. Както знаеш, ходи винаги въоръжен.

— Тогава ще кажа на сестра ми! — измърмори Луко.

— Моля? Това рекет ли е? И какво ще докладваш, ако не е фирмена тайна? Че съм спала нощес при Джими?

Луко дъвчеше неспокойно устната си; не даваше на херпеса да зарасне.

— Изчезвай, обличам се. В десет имам делова среща — каза тя, привършила с прическата. — А за спането, както виждаш, изборът е ограничен: две стаи, недовършени, леглата са кът, на двора нощем вилнеят дунавските комари, едри като колибри — както би казал Реймънд Чандлър.

Той излезе, като забрави да затвори вратата. След малко го видя, екипиран в огнеупорния костюм за заварки и с кръглите тъмнолилави очила на челото, да слиза при късовете от барджата, която режеше с ацетиленовата горелка за скрап. Джими бе намерил една австрийска фирма, която изкупуваше старите железа на добра цена, и ако каналът проработеше нормално, вече говореше за цяла танкова колона от Украйна, която чакала край Днепър, за да тръгне по старите дири на Толбухиновата армия отпреди петдесет години. Историята както обикновено се повтаряше само като фарс: танковете на някогашния Трети украински фронт този път идеха само за да бъдат нарязани от горелката на Луко и да поемат с шлеповете към високите пещи на австрийците…

Стела си обу късите панталонки от тафта, шотландско каре; крачолите им подчертаваха закръглеността на бедрата по-добре от всяка минипола. Сложи си тениската с емблемата на Радио „Дунав — мост“ — една измишльотина на Евтимов, която той бе нахвърлял в сепарето на „Приста“, вдъхновен от двойния „Балънтайн“ с лед. Представляваше детайл от мост, преминаващ в края в радиоантена, излъчваща концентрични сини кръгове. Приличаше й на полегнала Айфелова кула. „«Полегнала Тодора» — каза тя за проекта му. — Има метафора, която измества акцента от класическата.“ — „Говори, слушам те!“, каза той. „Класическата метафора за мост е връзката между две точки. Два полюса. Две противоположности, които си подават ръка. Емблема на диалогичността, на толерантността. «Полегнала Тодора» го побългарява: трябва да се снишиш, да пречупиш гръб, да се оставиш да минат по теб, ако искаш да ти се отвори парашутът.“ — „По-модерна трактовка! — засмя се той. — Признавам, че не съм мислил по темата. А твоето есе ме впечатли. Един ден, като станем холдинг, ще те взема за шеф на отдел «Виртуални есета». Дотогава ще станем и телецентър.“ Холдингът нещо се провлачи, като всяка нова идея от двете страни на Стара планина, но Евтимов даде проекта на график, а сетне отпечатаха хиляда тениски с емблемата и последния път, когато се отби при него, той й подари цяла гроса, да има и за приятелите.