Георги Мишев - Дунав мост

— Каква красота на словото! Какво изящество!

Нейният смях бликна спонтанно, като у децата, и сякаш идеше не само от устата, но и от очите, от ноздрите, от малките стегнати гърди под фланелката — от цялата й същност. Той го усети със слабините си и си каза, че трябва да я задържи още малко, минута макар, за да я гледа, да слуша гласа й, да долавя дъха и топлината на тялото й.

— Така можем да се замеряме със заглавия до утре — каза той, като сви вестника под мишница. — Навремето с брадъра тъй играехме на градове и държави… Имате ли време за едно кафе; да не стърчим на площада? Или да хапнем нещо? Да си призная, аз не съм закусвал тая заран и нещо ми стърже отвътре.

„По-естествен е от Джими“, мина й през ума, докато вървяха към грил — ресторанта. Усещането отпреди малко за лекота и уют, които излъчваше този мъж, продължаваше да я владее. Не беше ли това поредният сеанс на женското безразсъдство, от което почваха бъдещите разочарования, несполуки, горчивини? Тя се усмихваше в себе си: любовта е като пиянството. Сбогом, разум!

Сервитьорът дойде за поръчката.

Като намалееха запасите от пиене и го хванеше съклет, инженер Ники слизаше към центъра на Кенар, където беше бирхалето „Бавария“. Беше кръчма на шофьор на камион „МАН“-дизел, започнал бизнес, един от първите в тоя край, със сливова ракия и овче сирене в земите на Средна Европа, откъдето бе докарал пълното обзавеждане на едно баварско бирхале, с масите, пейките, дебелостенните халби и автоклавните тенджери за най-доброто мезе на пивото — варените вурстчета с горчица. По стените на заведението, обшити с чамова ламперия, висяха еленови рога и алпийски рогове, гравюри от Дюрер и емайлирани пана с руси германки в местни носии на фона на снежните зъбери на планината Шварцвалд. Едър надпис, извит като венец, с готически букви от златен бронз с вишневи сенки красеше входа на бирхалето; под него се четеше името на собственика — Минко Дачев.

— Буквите ли гледаш? — попита веднъж Евстати, който се оказа буквописецът на фирмата. — Направил съм ги по рецептата на Захари Зограф: сложих жълтък от яйца на юрдечка в златния бронз.

Ники похвали работата му, но каза, че е впечатлен от друго. Напоследък, ако се вгледаме в надписите и фирмите на частните заведения и магазини по градове и села, няма да видим имената на новите собственици. Продължава социалистическата анонимност, синоним на безстопанственост. Може би от инерцията на досегашното, от скромност или от липса на самочувствие, що ли?

— По-скоро от третото — каза Евстати. — От липсата на увереност в бизнеса, от нестабилността на живота. Бай Минко също бе обхванат от несигурност и се мъчеше да си дава кураж с готиката и бронза. Но интуицията му излезе по-вярна: вече две години лежи, повален от инсулт, а бирхалето го взе под аренда един глухар, пенсиониран майстор в предачница.

Когато влязоха да изпият по бира, майсторът зад барплота наистина не ги чу, за да приеме поръчката, а от касетофона се носеше музика на високи децибели. Евстати отиде сам за двете бутилки, посегна и намали шума, като заповяда на глухаря да не пипа повече транзистора, докато двамата си изпият бирата.

— Ти си нещо като почетен клиент на заведението — отбеляза Ники.

— Кръстник! — каза послушникът. — Аз я измислих тая „Бавария“ и бай Минко ме послуша. От баварска кръчма, му казах, е почнал триумфът на лудия ефрейтор, който разбуни Европа; действай и ти като ницшеанец, ако искаш простаците да те слушат и да те уважават. И всичко вървеше добре; тук вечер нямаше място къде да паркират колите на клиентите от целия регион наоколо. Но инсултът обърна нещата. Глухарят сега ме гледа като натрапник, не признава заслугите ми на идеен вдъхновител, затуй вече идвам по-рядко; открил съм една бабичка с разкошна изба — някой път ще те заведа да дегустираме продукцията й.

Бе пристигнал преди малко от града с автобуса, носеше сак от естествена кожа, подарък от Минко Дачев, и като го разтвори, извади стек цигари. С дългия нокът на кутрето си разкъса целофана, измъкна пакет, а от пакета — цигара.

— Това е комисионното — каза той и плъзна стека към Ники. — Останалото е за теб, Стела ти го праща.

— Как мина урокът? — попита Ники.

— Напредваме. За радост на мисис Марковска. Всъщност аз си го опреснявам и трупам речников фонд. А истинското учене ще бъде там, на самия терен.

— В Англия?

— Кипър, сър! Държим връзка с един манастир, православен като нашия. Шест месеца специализация, до година. Ако не ми мине котка път, наесен ще пея на кипърския плаж: „Я кажи ми, облаче ле бяло…“ Абе защо се наливаме с тая бира; трябва да пием мастика. Какво узо ме чака в кипърските таверни!