Георги Мишев - Дунав мост

Най-сетне дойде вест от следователя Буйнезов и Дами Диамандиев тръгна за Стари хан. Тръгна една заран с ранния автобус, който обираше пътниците от селата между Градуил и града; беше препълнен със сънен народ, останал без поминък на село и поел да си търси късмета в по-голямото селище — без надежди за голям успех, ако се съдеше по лицата на мъжете и жените, полюшващи се безмълвни в утринната дрезгавина. С тягостно чувство в душата Дами пристигна при мраморния площад, където бяха градските служби и учреждения; имаше повече от час до работното време на чиновниците, той си купи вестник и влезе в кафе „Бруклин“. Това бе кафето, от което преди време баща му бе дебнал партийното началство, за да изтърчи и му извика своето открито „Не“ — неговият първи публичен жест срещу партията, която бе подкрепял още от младите си години. Като мислеше за тази случка, Дами се улавяше, че ту му ставаше смешно от детинско — трогателния наивитет на стария, ту го обземаше внезапна жал като към един несретник, жестоко изигран от съдбата в залеза на живота си. Имаше и такива партийци като баща му, разочаровани след провала на идеала им, подир който бяха вървели десетилетия с послушанието на деца, водени за ръка от учителя, на когото бяха вярвали във всичко, но според Дами те бяха единици. Повечето още носеха червените си билети в портфейлите или ги заключваха в чекмеджетата с вярата, че ще им потрябват отново някой ден. Те гласуваха по изборите с червената бюлетина, защото искаха да продължат да живеят, както бяха живели досега: партията — държава да се грижи за тях, да решава съдбите им вместо тях, да мисли вместо тях. Те бяха станали партийци не от порива към вечна правда, братство и справедливост или от състрадание към бедните си братя, а за да станат богати самите те. Бяха проумели с хитроумна и алчна пресметливост, че бе дошло времето, когато можеше да се живее добре и без да се пролива пот в браздата или в работилницата. За пръв път един по-широк слой от населението се стремеше към властта, защото очакваше от нея да постигне печалби, каквито трудно се постигат с почтени средства и за кратко време. Затова стремежът към членство в партията не бе секнал повече от четири десетилетия: от осем милиона българи милион и половина редовно плащаха членския си внос, останалите членуваха в нейните ОФ, профсъюзни или комсомолски подразделения. Дами се опитваше да разбере основанията им: хората бяха лишени от частна собственост, не можеха да водят самостоятелно и независимо съществуване; те разчитаха само на единствения си работодател — партията — държава. Тя им даваше хляба и разрешителното за жителство, от нея зависеше в какво жилище ще живеят, какво образование ще получат децата им, каква кола ще карат или колко време ще чакат, докато си я купят. Срещу партийните добрини се искаше само да бъдат сплотени под знамето й, да ръкопляскат на вождовете й и по празниците да манифестират по мегданите с плакати и книжни цветя, а най-важното — нито за миг да не им минава през ума, че може да има и други пътища освен пътя, по който ги води партията — прав и гладък като мраморния площад насреща. Дами се усмихваше в себе си от гледката на мегдана. Някога тия пет-шест декара бяха постлани с полирани плочи, защото Стари хан трябваше да има площад като правешкия; по него време всяко по-голямо населено място се равняваше по родния град на човека от народа. Стари хан нямаше вода за пиене по половин година; нямаше канализация и улиците му бяха без настилка, учениците му учеха на три смени по липса на класни стаи, но партийната повеля бе изпълнена: надойдоха майстори — павьори от региона и от съседните окръзи и наредиха мрамора върху циментени възглавници с фуги от мозайка и зелена декоративна боя. По средата издигнаха паметник на незнайния покорител на Космоса — бронзов мъж с мотоциклетна каска, на когото дълго време староханчани викаха Буцата. (Фигурата от бронз бе стъпила върху чугунено земно кълбо в модерната геометрична форма декаедър; това десетостенно тяло повече приличаше на буца пръст, откъдето дойде името му, употребявано в разговорната реч на гражданството.) Но както гласи библейското правило, нетрайни са делата човешки. Сега мегданът отсреща имаше унил, невзрачен вид, плочите бяха разкъртени, почупени и надупчени от въздействието на природните стихии; по фугите растеше троскот и пача трева, а Буцата изчезна една нощ, заграбена от стоманената лъжица на незнайна фадрома. Тя бе апетитно парче цветен метал и не можеше да остане незабелязана от бизнесмените, които събираха медни и пиринчени суровини, изливаха ги на слитъци и ги прехвърляха през западната граница по посока на босненския военен театър, където се превръщаха в гилзи. На мястото на паметника тъмнееше плитък кратер, останал като след падането на мини — метеорит.