Георги Мишев - Дунав мост

— Диамандиев! — Следователят поднасяше преписката. — Тури тука един подпис!

— Пак ли? — Дами го погледна насмешливо.

— Няма как. Трябва да документираме очната ставка.

— Трябваше да направите очна ставка със свидетеля; аз не съм свидетел!

— Знам какво трябва, ами времената не го позволяват! Два шамара понякога струват повече от цял месец разпити… Сега остава да се разберете по роднински: ако иска, да ти ги плаща, или ще пиеш една студена вода; аз бях дотук!

По вратата на килията се чуха тъпи удари от юмруците на Луков.

— Диамандиев, плати гаранцията! Като изляза, ще се оправим!

Беше слушал разговора им.

— Какво изпълнение! — изсмя се Буйнезов. — Сега остава и да го измъкнеш от пандиза, като му платиш. Човешката дивотия няма предел!

— Колко е гаранцията? — попита Дами.

Не бе голяма сума и можеше да я плати, но рискуваше да мине в очите на следователя за съучастник в човешката дивотия.

Тръгна си, като му обеща да се отбие при Джими.

Навън вече полъхваше топлината на наближаващото лято; слънцето плъзгаше лъчите си по мрамора и помияри се протягаха по затоплените припечни места извън сенките на липите. Миришеше на дюнер — кебап от грил — ресторанта на Пехливанов, олимпийската слава на Стари хан. Пред сергията за вестници продавачка говореше по мобилния си телефон, вероятно следеше маршрута на колата, която караше столичната преса; сутрешната преса пристигаше в града около обяд.

По това време Стела затваряше за малко гаража и тръгваше към центъра за вестници. На Овчи пазар срещна Росица, видя й се неспокойна, с набързо направена прическа и тънък ръб червило по устните.

— Побърках се от бачкане, душа! Имам повреда в елтаблото, а техника го извикали на люпилнята; Джими е от вторник на Дунав — мост; нямам време да прескоча да внеса гаранцията на Луко… Направо ще колабирам!

— Спокойно! — Стела посегна и оправи подгъва на якичката й. — Дай нещо да ти помогна. Мога да внеса гаранцията, не е проблем!

— Правиш ми адска услуга! Пък и, казано честно, не ми се стъпва в тия служби, познават ме: „На Луков дъщерята!“… Ох, дано не са го били много!

— Кого?

— Брат ми, той е буен, ще ги предизвика и като знаят на кого е син, ще го потрошат. Виках му: смени си фамилията, вече нямаме аванта да сме Лукови, но чува ли те!… Извинявай, Стелче, нервно ми е. И тая скапана люпилня, къде на майната й да я търся! Но нямам избор, без ток сме заникъде… Вземи тия мангизи, купи му едно уиски на оня тулум, Буйнезов; той си пада по марковите, да не му вземеш някое менте!… Буйнезов навремето ми беше мераклия, въртеше се около баща ми, зет искаше да му стане, да дръпне в службата. А сега се прави, че не ме познава. Абе шибана нация сме, какво ли не правим за това оцеляване… Хайде, чао, и после ще се чуем!

Ключове звъннаха в ръката й, наблизо бе пикапът, тя хвърли чантата през сваленото стъкло и се разкрачи пред волана, като не забрави да допълни поръчката, преди да потегли.

— И ядки му вземи: фъстъци, бадеми… Мачките да го чукат!

Стела й махна с жест, че всичко ще бъде изпълнено.

Както и стана. Половин час по-късно тя излезе от службата на Буйнезов и се нареди пред сергията с ново докараните вестници. Редица нямаше, пред нея беше само млад мъж, чиято фигура й напомни за Джими; когато се обърна, видя, че е брат му Дамян. Той също я забеляза и кимна усмихнат.

— О, Радио „Дунав — мост“! Добър ден!

Видя й се по-хубав от Джими, имаше мекота в чертите му, нещо по-цивилизовано, което не бе срещала твърде често сред мъжките лица, които спираха поглед на нейното лице и фигура. Усети внезапно, че иска да остане по-дълго до него.

— Кой вестник си взехте? — попита тя, забелязала, че вестниците им бяха различни. — Тъкмо ще си ги разменим, когато ги изчетем, както правят пенсионерите.

— Дълго се колебах — каза Дами. — Еднакъв боклук са всичките. Или са партизански, или за дебили.

— Което е едно и също — засмя се тя и му показа голямото заглавие на първа от нейния вестник. — Вижте какво става тук…

Заглавието съобщаваше, че Хаджи Димитър, юнакът от баладите на Ботев, изглежда, е бил болен от хемофилия, щом кръвта му продължавала да тече цяло денонощие „там, на Балкана“.

— Що за дивотия?

— Моля, моля! Специалист по протромбиновото време прави това откритие от думите на Ботев: „А кръвта тече ли, тече…“

— Още един за връзване! — възкликна Дами. — Впрочем и аз мога да се включа в състезанието…

И като разгърна своя таблоид, показа друго заглавие, което гласеше: „Деми Мур напоследък се разгонила като мастия“.