Георги Мишев - Дунав мост

— Трябва да вървя — каза Ники. Денят беше дълъг, имаше още няколко часа до мръкването, можеше да поработи.

— Всъщност ти какво правиш във вилата на Луков? — погледна го Евстати. — Роман ли пишеш? Или работиш мадам Роси с големия бюст? Нямаш вид на цицоман. Дано само не се боцкаш… Я запретни ръкавчето.

— Глупости — каза Ники.

— Значи, стабилизираш нервите. Всички се нуждаем от релаксация, преходът ни изнерви, докара ни до ръба. Щом и младоженците не могат докрай да изкарат медения си месец, нацията трябва да се замисли; кризата е тотална.

Глухарът донесе бутилка мастика, отпиха по глътка направо, без чаши, послушникът я запуши и я прибра в сака.

— Какво съм взел да те разпитвам като на „Развигор“: кой си, що си? Като че има някакво значение миналото на личността. Нацията трябва да знае миналото си, личността — не! Бердяев, ако не си го чел. Ще ме изпратиш ли до светата обител?

— Друг път — каза Ники.

Те се разделиха при моста, откъдето се отклоняваше пътят за манастира. Евстати метна сака на рамо и се отправи с леката крачка на местните жители, свикнали да вземат разстоянията пеша, без да се оплакват. Малко преди да се скрие зад завоя, го настигна кола, отвори врата и го прие като свой човек. Явно беше популярна фигура в региона.

„Той се интересува кой съм аз — помисли си инженер Ники, — а трябваше да го попитам кой е той всъщност? Какво знам за него? И не е ли от ония, които знаят всичко за теб или близките ти, а ти не знаеш нищо за тях, нито имената им, нито как изглеждат?“

И докато вървеше към вилата, пред очите му дълго стоеше образът на Евстати: пъргави, неспокойни очи с маслинен блясък, сочни устни, наситени с кръвоносни съдове; на едното ухо — сребърна обичка със синьо камъче…

Няколко дни по-късно Евстати го заведе в избата с най-добрите напитки, домашно производство. Беше в края на малка махала от четири-пет къщи, строени като че едновременно и от един майстор. Имаха еднакви плочести покриви с дълги стрехи и огради почти два човешки боя, трудно преодолими за непрофесионални нападатели. Портите им бяха от тъмни дъски с изпъкнали жили, щедро обковани с цигански пирони, плочки и розетки, ръчно изработени от ковашкия чук. Беше трудно да се проникне в тесните дворчета, ако някой не ти издърпа сюрметата и лостовете отвътре.

Отвори им стопанката на избата подир настойчивото им хлопане. Беше над седемдесетте, с издължено лице, жълто като тютюнев лист. Казваше се Ружа. Тя изслуша равнодушно залпа от приветствени думи на Евстати, не протегна и ръка на новия клиент, който й бе довел. Макар че я нарече няколко пъти Ружка — дружка, за да я предразположи, в жълтеникавите й очи се четеше сдържана неприязън: „Още едно пиянде!“

После бабата се раздвижи, като леко залиташе от болките в единия крак, обут и през лятото във вълнен калцун. Заведе ги пред входа на избата, където имаше каменна маса и две пластмасови табуретки. През открехнатата врата на избата се виждаха подредени рафтове с бурета и дамаджани в предпазни кошове от чембер. Личеше, че някой млад човек се грижеше за избата, за подредбата и зареждането й, а баба Ружа бе само по обслужването на клиентите. И чашките, в които им наля по петдесет грама джиброва, имаха съвременен дизайн — бяха без никакви украси по стъклото и се виждаше как ракията „прави синджир“ — гаранция за качеството на питието. Платиха почти наполовина от цената, която им вземаше глухарят от „Бавария“, и от този ден вече забравиха пътя към бирхалето. Срещаха се при баба Ружа два-три пъти седмично или си купуваха бутилка от джибровата и си я пиеха с много салати, които Евстати умееше да майстори. Веднъж ги завари Росица, тъкмо замезваха с „пачи крак“ с чесън, зехтин и ябълков оцет — специална владишка рецепта.

Дики познаваше звука на пикапа, който се приближаваше отвън, джафна и тръгна към портата.

— Някой кацна отвън — каза Евстати, наострил уши като кучето. — Ако е чорбаджийката, моментално се телепортирам!

Той имаше спомен още от венчавката за тази жена с яка фигура и недобър поглед, както му се стори тогава. Щом има привличане от пръв поглед между индивидите, защо да няма обратното явление; не искаше да прави сцени от това свое откритие, предпочиташе да се изтегли, преди да е светнала искрата между тях. Но за всеки случай я срещна, станал на крака, наведе се и целуна свободната й ръка, защото с другата тя крепеше пазарска чанта с бира и кашонче с пица от заведението си.

— Моите почитания, мадам! — каза послушникът, загледан отблизо в очите й; бяха същите, както тогава, и дори още по-наситена изглеждаше женската й ненавист към него, колкото да се мъчеше да бъде сдържана. — Може би ме помните от сватбения обред: Евстати Кацаров, родом от Русчук, за протокола!