Георги Мишев - Дунав мост

Но това щеше да стане по-късно, през зимата, дотогава имаше време; сега бе още началото на лятото, наследничката на полковник Луков не подозираше, че ще й се наложи да продава наследството от баща си; Стела не знаеше, че води разговор със собственика на „Приста“ за този имот; дори Веса Марковска от Стари хан, надарена със сетива за паранормалното, не можеше да си представи в подробности как щяха да се развият събитията през следващите дни, седмици и месеци до зимата…

Засега бе ясно само едно, че Стела пътуваше в синия градски рейс с ниски стъпенки, който щеше да я остави на спирката, точно срещу „Приста“. А в дъното на „Приста“, в сепарето под транзистора в плексигласовия кафез трябваше да я чака радиобосът Жоро Евтимов.

Там беше. И я подхвана с очи като на дефиле от началото на пътеката до сепарето, променящ фокуса от чатала до гънката на тениската и пак обратно. Нямаше да се изненада, ако чуеше за трети път тая заран чалгата, възпяваща митичната сексуална мощ на днешния българин.

Не пропя, слава Богу, само се надигна и я млясна с устни, по които още лепнеше вкусът на сутрешното уиски. Той имаше бартерна сделка с Йоргаки: срещу безплатно излъчване на реклами за заведението да получава по едно двойно уиски на ден. В чашата му ледът се бе разтопил, на дъното като лъч при залез догаряше последната глътка от питието.

— Какво ще пиеш? — попита той. Имаше вече забележими полумесеци под очите и влажна лъскавина на носа, признак на плаки в кръвоносните съдове, както бе чела в таблоидите.

Момичето на Йоргаки донесе кафе и кола. Прибра чашите на рекламодателите, отнесе и пепелника с фасовете им. Евтимов изглеждаше леко потиснат от току-що завършилите преговори.

— Не изглеждаш весел — каза Стела. — Или умора на метала?

— Битки по пътя! — засмя се той пресилено. — С разни идиоти и непочтени партньори, за които няма морал, съвест и прочие нравствени добродетели.

Но той се сети, че не трябва да я посвещава в детайлите на своите неприятности, похлупи ръката й с дланта си, сякаш слагаше капак на темата. — Радвам се, че ми се обади! Повярвай ми!

— Вярвам ти. Макар че и миналия път се зарадва, когато ти се обадих.

— Кога беше то?

— Преди месец. И ми каза, че имаш нещо предвид. Спомена за телецентъра.

— Ще стане! Мога да те уверя, че ще стане, както съм споменал. Само не мога да кажа кога!

— Същия разговор водихме и тогава, ако си спомняш.

— Нищо не си спомням! — каза той, като бършеше високото си олисяло чело. Сякаш от това зависеше раздвижването на мозъчните му гънки. — Какво казах накрая?

— Накрая се появи господин Йоргаки и донесе един „Балънтайн“. Това беше.

— Ами ето го! Господин Йоргаки е отново тук! — извика Евтимов, забелязал, че зад барплота наистина бе се появил Йоргаки Цанев, с химикалка над ухото, като старите тишлери. — Едно питие за гостенката, маестро! Ти знаеш от кое!

Маестрото донесе чашата и се ръкува със Стела като стар познат. Беше над петдесетте, с гъсти мустаци на военен, които боядисваше, и с усмивката на мераклия.

— За какво става дума? — попита той. — Най-вероятно за любов, за какво друго може да мисли един мъж в присъствието на такава госпожица? Любов, всичко останало ще си го купим, както казват братята грузинци.

Той вече имаше репертоар за водене на разговор на маса, имаше самочувствието на човек с финансови възможности и ако не беше химикалката над ухото, по нищо не личеше, че е бил довчерашен счетоводител.

— Телевизията ще стане! — каза той, разбрал, че говорят за проектите на Евтимов за районна телевизионна програма. — Жорето ще я направи, в това не се съмнявам. И ще те вземе за първата говорителка, казвал ми го е и на мене.

— Стелчето си я обичам от ей такава! — каза Евтимов. — И ще я направя телезвезда, щом съм казал!

— Ако не те вземе той, ще те взема аз! — закани се Йоргаки. — Не съм казал, не съм те взел!

— За комуниста няма невъзможни неща! — засмя се Стела и забеляза как по лицето на бармана премина сянка.

— И ако не си седесарка, разбира се! — каза мрачно той.

— Ти да не излезеш предрешен комунист? — погледна го тя, все още мислейки, че продължава шеговитият им разговор, макар и безсмислен. Йоргаки продължаваше да потъва в мрачната сянка.

— Не обичам гаврата с един велик идеал — каза навъсено той.

— Човекът си има твърди убеждения и не отстъпва от тях — каза Жоро Евтимов с тон, в който вече нямаше следа от предишната несериозност.

— Вие ме разбихте! — Стела отпи от питието, едно ледено зърно звънна в зъбите й и охлади желанието й да продължава по-нататък. „Никога не спорете с комунисти“, казваше Сашо Градев, цитирайки едно от правилата на Калифорнийския университет, и беше прав. Барманът беше странен феномен в този триизмерен свят: капиталист по форма и комунист по съдържание. Какви ли не мутанти има под твоето небе, Господи, с какво да си обясним появяването им — с влиянието на планетите, с Чернобил или с озоновата дупка от неразумната употреба на аерозолни препарати?