Георги Мишев - Дунав мост

С Жоро Евтимов се познаваха от Търново, беше партиен секретар на факултета, имаше нагласата и за ректор. „И за малко да стане, ако не беше се обърнала карта — казваше за него Сашо Градев. — Притежаваше първото условие за голяма партийна кариера: нямаше талант.“ По време на митингите, молебените за демокрация и стачките срещу член първи на Живковата конституция кандидатът за ректор се ската някъде. Казваха, че бил видян в родния му край, Благоевградско, където се говорело, че вече имало пари за американски университет; американски пари. Градев не беше прав: Жоро имаше таланта да надушва големите пари, както мухата месарка — тлъстата пържола. Изглежда, достъпът до гущерите не е бил толкова лесен, защото година по-късно го намираме на ново място, диагонално противоположно на Пиринския край — в района на Дунав — мост, вече съдружник на туристическа фирма и по време на единайсетмесечната синя власт — редовен посетител на „The Blue Cafe“ в центъра на крайдунавския град. При кабинета на Беров отново тихомълком — неговата добре отработена походка на снишаване от времето на перестройката, той зарязва оцветеното заведение, заменяйки го с неутрално шарената „Приста“, сепарето в дъното. В това сепаре, докато слушаше касетофона над главата си, сложен в плексигласов кафез срещу крадци, над чашата марково питие („Балънтайн“, „Тийчърс“, „Ред лейбъл“) се оформи замисълът му за частното радио с ограничен периметър на излъчване. Важна беше хрумката, светването за част от секундата в тунела, като посока, като цел; за средствата не се безпокоеше, знаеше как да ги намери…

Не можеше да му се отрече и талантът да надушва приятелите единомишленици. Достатъчно му бе да чуе някой да говори за единство на нацията, за разбирателство и национални интереси, против разрухата и прочие. Това бяха ключови думи, които му отваряха пътищата към кредити, разсрочки, погасяване на задължения, лихви, проценти, комисиони… „Не имей сто рублей, а имей сто друзей“, тананикаше си братската песничка и тя му служеше за девиз и ръководство за действие.

Собственикът на „Приста“ излезе съмишленик, възпитаник на финансово — счетоводния институт във Варна, с двайсетгодишен стаж като счетоводител на болница. Реституцията му върнала партера на наследствен имот, национализиран навремето и превърнат в общинска служба по озеленяване и парково строителство. Едно минаване с латекс и теракота на пода превърнаха невзрачното помещение на оживената улица в днешната „Приста“, известна и на децата от забавачниците на града. За отрицателно време счетоводителят Йоргаки Цанев (Йоргаки е разпространено име в крайдунавието и звучи сериозно), бившият счетоводител, станал барман, възвърна заемите от банката и приятелите, изплати взетите под наем кафе — машина, хладилни шкафове, фризери, кухненско обзавеждане и започна да печели. Печелеше от кафето и айрана, от бирата и безалкохолните, от дъвките, близалките и вафлите трепач, рекламирани по телевизията. Печелеше от ниските фабрично-заводски цени. Но най-вече от несъвършенствата на законите и разпоредбите, на които той като експерт виждаше дупките, страничните изходи и пролуки и умееше хладнокръвно да ги заобикаля и избягва. Практически не плащаше данъци, не можеше да бъде наречен данъкоплатец в класическия смисъл на думата. Доколкото отделяше някакви суми, наречени от него „хвърлени на вятъра“, те бяха за някои проверяващи данъчни служители и униформени, но и на тях гледаше да се отблагодарява предимно в натура — някоя бира, хамбургер или шоколад за в къщи. Първият милион го споходи към края на третия месец; след няколко седмици милионът близни и продължи да се размножава като живо същество. Йоргаки забрави каква беше някогашната му заплата като счетоводител, не си спомняше, че само два пъти месечно виждаше пари в себе си — на първо и шестнайсето число. Сега, в който и джоб да бръкнеше и по което и да е време на денонощието, можеше да извади тесте банкноти, стегнато с гумено ластиче. Купи си червен форд — корса — неговият любим цвят; представителството на фирмата от Софийския клон му я достави с пет процента отстъпка: беше при едно великденско намаление. Отмяната на крепостната наредба за жителството му даде възможност да купи на дъщеря си мезонет в квартала на Варненския университет, където той бе учил и където сега учеше тя. Нямаше да мине много време и новият милионер Йоргаки Цанев щеше да се насочи и към планината. Вилата на Лукови край Кенарския манастир щеше да стане негов недвижим имот. Овладял финансовите тънкости на лева, като един съвременен Буров, Йоргаки знаеше, че в тази държава парите трябва да се влагат само в недвижима собственост. Никакви банки, спестовни каси, сейфове или (върхът на глупостта!) буркани, това примитивно откритие на Андрешковците. Истината е в недвижимия имот, там е сигурността, спокойствието, богатството в реални граници. Затуй той нямаше да се поколебае нито минута, когато Стела щеше да му светне за вилата в Кенар; още на заранта щеше да скочи с форда, да я огледа и да я спазари.