Георги Мишев - Дунав мост

— Не се лигави, а върви при камиона! — каза му тя. — Данмарк е довел италианеца, от половин час го обикаля навън.

Митничарят им беше казал за един търговец на сирене и кашкавал, на когото румънските крадци задигнали тира и той търсел да наеме или да купи ново возило за стоката до Централна Европа. Сега човекът бе дошъл, надничаше под шасито на ифата, взираше се в гумите и джантите, когато се появи Луко, поиска ключовете, влезе в кабината и дълго се заслушва в работата на двигателя.

— Само тоя ще ни хвърли отвъд Дунава! — каза Луко, докато чакаха чужденеца да излезе от кабината. — Ще ни набута зад кашкавала и тенекиите и никакъв Шенген няма да ни спре. Въпросът е да клъвне на ифата.

Той спря поглед на Стела и моментално съобрази, че можеха да предложат и допълнителна стръв.

— Покажи му едно коляно на господин синьора, разкопчай още едно копче на мантото. Жабарите са известни като курварите на Европа — няма начин да не те вземе на мушка.

— Продължавай да се лигавиш, лапацало! — извика му тя и продължи пътя си.

Но като се размисли малко по-късно, усети, че в подхвърлянето на лапацалото имаше известен смисъл: ако чужденецът се навиеше, можеха да минат граничната бариера в запечатания фургон на камиона — двамата с Ники; нататък, през европейските граници, важен е паспортът, а визи се купуват на четири очи, както навсякъде по света, по митници и гранични пунктове. Проблемът бе наистина в италианеца — как да бъде предразположен, купен, съблазнен… Тя се помъчи да си спомни лицето му, но нещо й се губеше, размиваше, защото всъщност го бе видяла зад захабеното стъкло на кабината; тогава той не гледаше към нея, а цялото му внимание бе отправено към бръмченето на двигателя. Трябваше да го накара да погледне към нея, да забрави за малко тенекиите, питите кашкавал и тировете, да си спомни, че е праправнук на Джакомо Казанова, да не говорим за по-възвишените — Петрарка или Бокачо; да усети, че освен бизнес на света съществува и женска плът, в изящни форми и пропорции, пред която трудно би устоял жабарят му с жабар… И тя реши, без много да отлага, да вземе от Данмарк координатите на италианеца.

Най-сетне тежкият воденичен камък се смъкна от плещите на Диаманд Диамандиев: в понеделник, девети декември, мина търгът и той успя да купи петдесет и три процента от дълготрайните материални активи на Завода за армирани разфасовки. Още на другия ден внесе в районната инспекция по приватизация първата вноска от сумата, която бе събирал с години от ипотеки, спестявания, курсови разлики на долари и марки, от бизнеса със скрап и фризери (само преди седмица бе успял да се отърве от тия фризери, като ги препродаде на един собственик на супермаркет в Търговище с минимална печалба).

Не мина без напрежение самият търг; малко преди председателката на съдебния състав да удари чукчето, от Дунав — мост му позвъни Данчо Марков. Съветваше го, ако е възможно, да стопират процедурата, доларът скачал главоломно, левът се обезценява не с дни, а с часове, който изчаква — печели. Но съдебният механизъм вече бе задвижен и не можеше да се спре.

Няколко дни по-късно стана ясно, че Данмарк е бил прав, трябвало е да направи нещо драстично в последната секунда — да се тръшне на пода и да изиграе сърдечен припадък, да речем, — но да бъде отложено съдебното заседание. Сега си обясняваше спокойствието на Станоев и неговите двама адвокати през цялото време на наддаването. Обаждаха се вяло, вдигаха сумата едва ли не със стотинки, бяха се примирили сякаш с поражението си, нещо повече — едва ли не искаха Джими да спечели. Сега си даваше сметка, че всичко е било разчетено до микрон: при галопиращата инфлация всяко изчакване води до обезценяване на материалните активи, което днес струва хиляда, утре ще го купиш за двеста, за сто… Започна да се замисля и върху още една подробност от пейзажа: след като месеци наред не насрочваха датата за търга, магистратите изведнъж се разбързаха, заковаха на девети декември и се стараеха като че всичко да мине ускорено, по някаква кратка процедура, както става винаги когато се изпълнява някакво поръчение отнякъде и от някого. Станоев ли бе им наредил чрез мрежата от свои близки и съпартийци, от по-влиятелните етажи на властта ли имаше някакви внушения или указания — кой да ти каже!

„Минаха ме, мошениците!“, мислеше си Джими и се стараеше Росица да не забележи смута в душата му; външно имитираше веселост, оптимизъм, надуваше децибелите на касетофона с любимите „Ролинг стоунс“ или съпровождаше Фигаро с пълно гърло: „Как съм доволен, как съм щастлив!“… Но останал сам, вземаше елката и пресмяташе след всеки нов фиксинг на долара. „При толкова печеля толкова, загуба — толкова… — Вдигаше юмрук и се заканваше на самия себе си от близкото минало: — Говедо, трябваше да смениш до стотинка всички левове за зелената валута; когато левът беше още шестнайсет, двайсет за долар… Виждаш какво стана: стана двайсет и пет, трийсет лева, мина шейсет… вече гони стотака… Хлябът беше трийсет лева, сега — сто и двайсет… Московската хиперинфлация е на Дунава, скоро ще е тук — къде са ти твърдите валути, къде са ти недвижимите имоти, къде му е сигурността? На кучето в задника!“