Георги Мишев - Дунав мост

Евстати усети промяната, която настъпи неочаквано бързо в нея, и кимна, да го последва за документите. Минаха в отсрещния ъгъл, зад някакви дървени шкафове, където бе оформено нещо като църковна канцелария. Евстати взе написаните предварително свидетелства и хвана ръцете й. Росица отвори уста, защото въздухът внезапно не й достигна.

— Много си готена! — тихо каза той.

Тя събра сили да се отдръпне, по-скоро да се отдалечи от биополето, защото усещаше, че още секунда забавяне — и нямаше да може повече да се контролира.

Джими и отецът допиваха шампанското, загледани във фреската на стената, нарисувана на най-достъпното за окото място. Това бе изображение на ада, с двата казана, в които бяха потопени до кръста жени с разпуснати коси и с надпис над главите им: блудници. „Там ми е мястото! — помисли си Росица. — И аз съм една блудница, една ненаситна кучка, готова да завърти опашка пред всеки помияр. Рано или късно, ако има Бог, ще ме накаже, няма да ме търпи…“

— Някакви проблеми? — Джими бе доловил напрежението в очите й.

— Никакви! — каза тя. — Трябва само да дадем бутилките на отчето.

Носеха още две бутилки шампанско и кутия „Троен лешник“; отец Йоан ги прие с благодарност и каза, че ги минава като дарение на манастира лично от достолепната госпожа Диамандиева; в книгата на дарителите ще бъде записано и нейното име.

— С диамантен писец! — обади се отстрани Евстати и всички се засмяха…

Към обяд слязоха с аудито до „Бавария“. Ръмеше дъждовен прашец, който надвечер щеше да стане на сняг. Когато слязоха на плочника, погледите им неволно се насочиха към черните поли на игумена: дали не бе тръгнал в кишата с джапанките? Не. Беше ги заменил с яки кубинки с дълбок грайфер; значи имаше някакви резерви, светиня му, демонстративното показване на нищета е било повече за пред милосърдните спонсори!…

Дунавската мряна лежеше в стоманена тепсия и излъчваше оранжево сияние. Глухият съдържател на заведението, вложил цялото си умение при приготвянето й, ги канеше с жестове да заемат местата си около дъбовата маса.

— Страхотна е! — похвали го Джими, като го потупваше по гърба. — Изпял си я като „Одата на радостта“… Абе ти си един Бетовен на кулинарното изкуство! Позволи ми да употребя това сравнение!

— Сравнението е изключително точно! — каза Евстати, когато Бетовен се отдалечи за нещо в кухнята. — И нашият човек си е малко глухичък, но в замяна на това другите му сетива са по-изострени…

За аперитив глухарът поднесе греяна сливова с мед, в баварски чашки с резбовани подложки, имитиращи жълъдови шапчици. Отец Йоан вдигна първия тост в чест на семейство Диамандиеви. Бе се сетил по някое време, че при венчавката бе изпуснал накрая най-важната благословия, с която обикновено завършваше ритуала, преди да каже „амин“.

— И нека Господ-Бог даде мир и любов на християнското семейство, спокойствие и сговор… И само смъртта да ви раздели! Амин!

— Амин, дай Боже! — отвърна задружно масата.

— Блага е ракията — каза Джими, след като отпи от чашата си. — Като на другата заран след сватбата… И твоите думи, отче, са благи и мъдри, карат те да се замислиш… Само не съм съгласен, дето споменаваш смъртта. Рано е да мрем. Рано е.

— Така е по канона, синко. Казано е: „Мементо мори“, сиреч „Помни, че си смъртен“.

— Не знам за другите, аз лично нямам намерение да мра. Нямам време за умирачка. Предстоят ми велики дела — и то в най-близкото бъдеще! На една ръка разстояние!

— Знаем, знаем! — възкликна Евстати. — Говориш за идния понеделник, девети, струва ми се?… Денят на търга?

— Всичко знаеш, кръстник! Добре си информиран.

— Знам и че няма да ти бъде лесно с тоя опонент насреща — другаря Станоев. Не го подценявай! Не го подценявай!

— Не го подценявам — напротив! Знам връзките му с „Позитано“ 20 и кой стои плътно зад него, но процесите са вече необратими. Не-о-бра-тими!

— „Времето е наше“, нали? Хубав лозунг, но без покритие, сър! Защото времето е пари, а парите са — къде? Във всеки случай не в теб, а в Станоев енд къмпани. Сори, ако съм казал нещо не на място!

— Така е! Прав си, Евстати! — обади се Росица. — И аз съм му казвала на Джими да не се натяга толкова. Няма да стане лесно, както ни се иска. Баща ми, лека му пръст, умря през Лукановата зима и до края не вярваше, че е станал преврат.

— Защото не му се искаше да стане! — подхвърли Джими.

Той затърси цигарите си, приготви и запалката и излезе на въздух, изпратен от мълчаливите погледи на тримата.