Георги Мишев - Дунав мост

Известно усложнение се получи около избора на кумовете. Джими бе приятел с доктор Крум Павлов, основател на синята организация в Стари хан, и бе го поканил още преди три месеца за кум. Но в политическата кариера на доктора от ХЕИ внезапно настъпи обрат след първичните избори за нов президент: докторът бе проявил неблагоразумието да подкрепи предишния, за което бе „отлюспен“ от поста си, според новата политическа терминология. Джими си даде сметка, че нещата в политиката не са толкова прости, както изглеждат отстрани. Вътрешните избори в градската организация всъщност бяха добре замаскиран преврат за отстраняване на старото ръководство, елегантен ход, който оставаше почти незабелязан за електората. Трябваше да внимава занапред с кого дружи и се обвързва, да не допуска фалстартове. Едно кумуване на Павлов вече ставаше не само безпредметно, но направо се превръщаше в автогол: кой вече ще го подкрепи при търговете, когато на челото му имаше такъв компромат — човек на лидер, изпаднал в немилост! И Джими тихомълком се отдалечи от доктора, сне от него не само политическото, но и кумското си доверие. За по-сигурно тогава му хрумна да смени мястото на венчавката — от града в манастира. Но въпросът за новия кум продължаваше да стои открит. Познаваха се добре и с новия председател на Координационния съвет — един юрисконсулт от „Държавни имоти“; при това бяха и малко рода — жената на юриста бе втора братовчедка на Росица. Но Джими не посмя да го потърси — знаеше, че оня ще му откаже. Кой друг тогава? Кметът Друмчев? Също приятел и съученик от гимназията, но за съжаление червен. Утре ще се обърнат нещата — с тия скокове на долара положението на Жан Виденов никак не е стабилно! — ще се срине и Друмчев след него. За чий бяс ти е такъв кум?… Не, не! Джими бе категоричен: ще караме без кумове! Отец Йоан ще впише в книгите си някой от своите манастирски хора, като Евстати, да речем, макар че Роси се мръщеше при споменаването на послушника, смяташе го за гей… Отец Йоан няма накъде да мърда — носят му нов купел, сто и шейсет марки е броил Джими на един тревненски бакърджия в края на краищата; манастирът трябва да се отнася уважително към всеки спонсор, да разтваря широко портите си пред нево, а от камбанарията да звучи ангелогласна музика.

Вместо музика откъм манастирския двор се носеше плоското плякане на дървеното клепало и в това имаше нещо обидно.

Но Джими бе в добро настроение и искаше поне на днешния ден да гледа на всичко откъм веселата страна.

— Старецът го е закършил здравата: свили са му камбаната и е минал на ударен инструмент…

Камбаната бе още на мястото си — видяха я горе, над църковния покрив, с провесеното неподвижно въже — изглежда, бяха решили да не я бият повече, за да не привличат с гласа й крадците на цветни метали.

Отец Йоан стоеше сред двора, загледан с умиление към бакърения съд.

— Бог да ви поживи, господин Диамандиев! Благороден човек излязохте: казахте и удържахте на думата си!

— Човек за едната чест живее, отче! — Доволен от похвалата, Джими се наведе и целуна десницата му. Видя джапанките, обути с вълнени чорапи, с пръст за палеца, и му мина през ум, че светият отец се нуждаеше и от едни прилични обувки за зимата.

Влязоха в църквата. Облякъл шушляково яке с дебела подплата, послушникът Евстати разпалваше кадилницата. В ъгъла до входа върху ръждив котлон вреше големият чайник с вода за кръщавката. Измиха калайдисаната вътрешност на купела, за да отстранят миризмата на нишадър и киселина, останали от бакърджийницата; в чистата вода оставиха да плува китка босилек и няколко стръка зелен здравец; в църквата замириса на хубаво.

— Господи, помилуй! — Надянал епитрахила, отец Йоан прочисти гласа си и направи кръстен знак към Джими и Росица. — И избави от изкушения раба твой Диаманд Диамандиев… Хубаво име са ти избрали родителите ти, синко… В Светата книга е казано, че греховете на Юда са записани с диамантен писец…

— Не го знаех това, отче — каза Джими.

— Пише го. Пише го!… А всичко записано остава и се помни…

Сляха в едно кръщаването и венчаването; отецът разлистваше като че напосоки требника, извисяваше от време на време глас, от думите му както винаги не се разбираше нищо. Чуха се отчетливо само изрази на възхвала към Всевишния и трикратното: „еврейче ни го дадохте, християнче ви го връщаме“, което оставаше неразгадаемо за българското съзнание. По липса на червено вино наляха шампанско в чашите, които носеше Роси; пиха четиримата, а кръстникът Евстати целуна Джими по устните, а сетне — Росица. Тя потръпна от внезапна възбуда: послушникът имаше, блестящи и равни бели зъби, като на холивудски актьор, меките кестеняви косми около устата му, завити на охлювчета, сякаш излъчваха биоток, който я прониза цялата. „Възможно ли е да е гей? — мина й през ума. — Той излъчва мъжка сила, пред която трудно би устояла всяка жена!“