Георги Мишев - Дунав мост

Вечер седеше пред телевизора, следеше внимателно какво става в столицата. Миньори стояха пред парламента с плакати срещу закриване на рудници, учители искаха заплатите си, неплатени от пролетта; мелничари питаха защо има дефицит от зърно при такава богата реколта 95… По Би Би Си четяха статия от списание „Икономист“ за бюджетния дефицит на България: премиерът обърнал гръб на Валутния фонд и сега се налагало да продава от златните запаси на Народната банка… В Стари хан вечер се появяваха, незнайно откъде, момчета с черни знамена, пееха възрожденската песен: „Доста робство и тиранство. Всички на оръжие!“ След изобилието на алкохолни ментета се появиха ментета и на светлите борци от Възраждането — хъшовете, войводите; в телевизионно шоу бръсната глава пееше за Охрида син и за Вардаро и призоваваше в прав текст да тръгваме да си ги вземаме, защото са си наши… Задаваше се тежка политическа зима несъмнено. Може би щеше да има нов правителствен кабинет, но за да го има, трябва да се промени парламентарното мнозинство, а тая промяна можеше да стане или с бунт, или с извънредни избори…

Пред дните на Рождество Христово в Стари хан бе тържествено открит нов бизнес център; семейство Диамандиеви бяха сред поканените за водосвета коктейл. Росица облече тюлена рокля с подплата от синьо-зелен атлаз, направи прическата си при най-добрата фризьорка в града — Диди Дамянова. Дълго се колеба да сложи ли и бизона, който Джими бе й донесъл от едно пътуване до Будапеща и който все още не бе обличала. Завъртя се пред огледалото и остана доволна от себе си: имаше вид на тежка матрона, щеше да накара Стари хан да се изправи на нокти от завист! „Госпожата на господин собственика на ЗАР!“ И ще псуват и ще я одумват зад гърба й: не я ли знаем коя е, дъщерята на еди-кого си, дето еди-какво си… Мани, мани! Я не се точи от юфка на кадаиф, Росенце, я не се пъхай сама между шамарите! Ще му дойде времето и на визона! Който бърза по-бавно, стига по-далече…

Бизнес центърът се открояваше в дъното на мраморния площад с модерните си форми от стомана и млечносини огледални стъкла. Външен асансьор, внесен от Швеция, се движеше безшумно в своята прозрачна тръба, от тротоара до високата кула на покрива, където светеше табло с цифри, показващи на импулси часа и температурата; в момента беше нула градуса по Целзий.

— Мама му стара, кмете, не можем да мръднем от тая нула! — каза Джими на кмета Друмчев, с когото се засякоха пред входа. Кметът целуна ръка на Роси, Джими — на кметицата, мъжете се дръпнаха и пуснаха дамите да прекрачат прага.

— За каква нула говореше отвън? — попита Друмчев, когато влязоха.

— Шегувах се, за термометъра на покрива ставаше дума.

— Помислих, че и ти си от тия мърморковци, дето все им се вижда, че не правим нищо, че сме оставили нещата на самотек. Ето само тоя център да вземем, що тичане беше, докато осигурим средствата, що нерви — сам си зная… Впрочем защо ти ги разправям тия неща, ти си ги изпитал на гърба си — малко ли е да лапнеш това сочно парче от баницата — ЗАРчето на Стари хан… Щастлив си ти, Диамандиев, истински дюшеш хвърли с това „зарче“… Ха-ха!

— Ще умре от завист — пошепна Роси, когато кметът се отдалечи, след като им обеща да се видят в най-скоро време и да отбележат победата на Джими.

— Да се разцепи и на подпалки, ако ще! Процесът е необратим, казвал съм ти го неведнъж. Не-обра-тим!

Взеха по чаша димят, тържеството се бавеше. Появи се Веса Марковска, в рокля от рипсено кадифе, със златен кръст в улея на деколтето. Разцелуваха я, казаха й, че заради нея е било забавянето — това много я поласка. Но не беше заради нея, нито заради отец Йоан, придружен от послушника Евстати, които пристигнаха със служебното пежо на Друмчев; очакваше се депутатът от района, Русчушки — официалното лице на вечерта, — а чакането започваше да става тягостно. Димятът отиваше на привършване, вече събираха празните бутилки и ги отнасяха в кашони към задния изход, когато Друмчев кимна на отец Йоан да започне водосвета. Евстати разгърна епитрахила и помогна на светия старец да го надене; пална със запалката си тамяновите зрънца в кадилницата; публиката се умири. Минаха началните минути, когато пристигна и Русчушки, народният представител, познат на населението от телевизионния екран с тиковете си на долната устна, сякаш невидима юзда от време на време го теглеше назад и му пречеше да полети като вран жребец. Като го видя, старецът върна страниците на требника и почна водосвета отначало.