Георги Мишев - Дунав мост

— Ама вие какво? — попита Русчушки, схванал веднага ситуацията. — Като едно време при другаря Живков, а?… Закъснял другарят Живков на лов, пристига в театъра за второто действие, а режисьорът пуска завесата и почват пак от първото!… Има такъв случай, разправяли са ми го актьори от Театъра на въоръжените сили… И вие по тоталитарному, а? Друмчев? Така се получава…

— Това да ни е грехът, господин Русчушки, за туй да ни съди оня, дето гледа отгоре… — отвърна кметът.

Депутатът изглеждаше неспокоен, тикът променяше непрекъснато изражението на лицето му, не можеше да се разбере смее ли се, или гледа с укор на заобикалящата го публика. Погледът му се местеше от лице на лице; по някое време кимна на някого като на стар познат: беше Станоев.

— Познават се! — пошепна Роси.

Джими изсумтя:

— Да ги чукат мачките!

На тръгване някой я дръпна в навалицата.

— Къде, кумичката ми, няма ли да дойдете в ресторанта, на пържола с народен избраник?

— Не сме канени, Евстати!

— Мога да го уредя с кмета, няма проблем!

— Ще се прибираме, Джими е работил цял ден, уморен е.

— А ти не ми се сърдиш, нали? — Той я гледаше усмихнат, както винаги. — Задето ти казах, че си готена… Продължавам да държа на своето!

— Боже, да ти имам проблемите! — отвърна тя и забърза да настигне Джими.

— Какво искаше педеругата? И той ли е свършил цигарите?

В Стари хан от два дни нямаше цигари, търговците бяха ги изпокрили в очакване на нови цени и тази тема започваше да вълнува не само пушачите, но и останалите жители на градчето. Тя реши да премълчи последните думи на послушника, каза само, че му дала целия пакет, какво да го прави — кръстник!

— И той ми е една муши трънка, навсякъде си пъха гагата! — Джими приплюваше ситно — навик, когато му бе нервно. — Ама карай! Иначе е информиран, може да потрябва по-нататък. Ако зареже манастира, ще го назнача за мениджър или за пъблик рилейшънс; сега са модни пъблик рилейшъните — голяма дума, бедно положение.

— Мислех, че ще вземеш Стела за тази работа. Нещо май ти охладня на сърчицето напоследък… — Роси се опитваше чрез смеха да пробута истинските си мисли за кумичката.

— Стела, каквато е вей-хайвей, сега е по петите на един италианец. Навива го да ги вземе в ифата; като ония от Шри Ланка, дето ги намериха задушени в собствен сос… Авантюризъм пар екселанс!

— Данчо ще се навие ли да ги пусне?

— Данчо си взема процентчето, какво го интересува кой е във фургона! Това му е ежедневието… Абе разграден бостан, кой каквото докопа — влачи! „Куче влачи рейс!“ — най-новата чалга. Едно време е било — антерия, дрешка някаква, къде сме напреднали в мащабите на краденето — до кучето, повлякло рейс!

— И ти, като кумичката, почна да тълкуваш поговорките — забеляза Росица.

— На човек му се иска да има база за сравнение, нещо трайно и стабилно. Май че езикът ще излезе най-издръжливото от всичко, което е измудрил българинът?…

Росица се олюля внезапно, стъпила в тъмното накриво, той я подкрепи и прекъсна мисълта си; улицата бе неосветена и грапава; кметът Друмчев продължаваше традицията на предшествениците си — правеше бизнес — палати, нещо като нов мраморен площад, вместо да асфалтира града и да го направи по-нормален за живеене.

Минаха край гаража, където доскоро бяха фризерите и сега аудито бе заело най-сетне законното си място. Джими си помисли, че в жабката имаше стек цигари БТ, можеше да се отбие и да го вземе, но се отказа — до заранта щеше да издържи някак си без тая отрова, трябва да я зареже вече, стига е робувал на младежките глупости! Предстояха му години на истински сериозна работа като собственик на фабрика със суперважно производство; вече от него, от волята му и пълната му интелектуална и физическа мобилизация зависеше дали ще успее, или ще се провали; трябва да бъде нащрек за всяка дреболия, за най-незабележимия нюанс на нещата от живота; всичко е в собствените му ръце и всяко оправдаване с другите, с намесата отвън е самопризнание за некадърност; това е истината.

Но той се лъжеше: това бе само едната страна на истината. Имаше и друга и той щеше да я забележи, ако бе се отбил в гаража и бе отворил жабката, да вземе стека. Тогава щеше да види двете жици, водещи към капсул-детонатора под седалката. И щеше да продължи и по-нататък това, което бе досега — редуването на радости и разочарования, приливът на сили, следван от умора и отчаяние, смяната на изгреви и залези, на деня, преминаващ в нощ.