Дейвид Уингроув: Счупеното колело

Прекоси стаята и го обгърна с ръце, притисна го плътно към себе си, гърдите й се опираха о гърба му, бузата й почиваше до врата му.

— Всичко е наред — меко каза тя и целуна голото му рамо. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти, че ще бъде. Аз съм Мег, Бен. Тук съм. Няма да те изоставя. Обещавам ти, че няма.

Но когато го обърна с лице към себе си, очите му изглеждаха слепи, а бузите му бяха мокри от сълзи.

— Тя си отиде — той се беше пречупил. — Не виждаш ли, Мег? Обичах я. Не го съзнавах досега, но я обичах. А сега нея я няма.

Много по-късно Мег намери пакета. Отнесе го в дневната, после го остави на пода, разопакова го и коленичи до него, за да го погледне. Беше красиво. В това нямаше съмнение. Мег си беше мислила, че никой не е в състояние да ги види, но те бяха там, в картината на момичето — цялата сила на Бен; суровата му, безкомпромисна красота. И тя го беше виждала такъв смесен — колко нежно-страшен може да бъде.

Беше на път отново да го опакова, да го скрие някъде, докато си тръгнат оттук, когато Бен излезе от спалнята.

— Какво е това? — попита той и погледна към нея — в очите му едва-едва се четеше любопитство.

Тя се поколеба, след това вдигна картината и я обърна към него.

— Момичето трябва да я е оставило — каза тя, без да откъсва поглед от него; видя как очите му се разшириха от изненада; как картината сякаш го връщаше към живота.

— Катрин — поправи я той — очите му изобщо не се откъсваха от повърхността на картината. — Тя имаше име, Мег. Беше истинска. Истинска като това нещо.

Той се приближи, после се наведе надолу, като внимателно изучаваше платното, пресегна се, за да проследи с върховете на пръстите си линиите и текстурата на картината. И през цялото време тя го гледаше — видя как се промени лицето му, как върху него проблясваха мъчение, учудване и съжаление и разкриваха всичко.

Мег сведе поглед, през нея премина слаба тръпка. Преди животът им беше толкова невинен, толкова свободен от всичките тези усложнения. Но сега… Поклати глава, след това пак погледна към него. Той я наблюдаваше.

— Какво има? — попита.

Тя разтресе глава — не искаше да каже. Това достатъчно беше наранило и двамата. Думите й само можеха да влошат нещата. Вече виждаше промяната в него. Беше разчела по лицето му онзи преходен, едва проблеснал момент, когато болката се бе преобразила в нещо друго — в семето на някаква огромна измама.

Тя потрепери, внезапно отвратена. Това ли беше всичко? Тази постоянна замяна на невинност с измама? Този дяволски пазарлък? Не можеше ли просто да бъде ? Всичко, което изживяваше, всяка живителна глътка въздух, която си поемаше, ли трябваше да бъде пожертвано пред мрачния, безпощаден олтар на изкуството му?

Пожела да има и друг отговор — друг път — за него, но знаеше, че не е така. Той не можеше да съществува , без първо да запише съществуването си. Не можеше да бъде свободен, без първо да се плени. Нито пък имаше някакъв избор в това отношение. Беше като Икар — подтикван, предизвикващ боговете, обсебен от желанието си да се освободи от елемента, който го държи вързан.

Погледна го отново и срещна очите му.

— Трябва да тръгна след нея, Мег. Трябва.

— Не бива. Не разбираш ли? Тя ни видя . Никога няма да ти го прости.

— Но това… — той пак сведе поглед към картината, болката се върна на лицето му. — Тя ме е видяла, Мег. Видяла ме е ясно. Какъвто съм в действителност.

Тя потрепери.

— Знам. Но не бива. Твърде е късно, Бен. Не го ли виждаш?

— Не — той се изправи. — Не и ако отида сега и я помоля да ми прости.

Главата й клюмна — изведнъж се почувства много уморена.

— Не, Бен. Не бива . Не сега.

— Защо? — сега гласът му беше гневен, предизвикателен.

— Посочи ми едно основание.

Тя въздъхна. Това не беше способна да му го каже преди — причината, поради която беше дошла тук седмица по-рано — но сега трябваше да се каже. Отново вдигна поглед към него; сега очите й бяха влажни.

— Заради татко. Той е болен.

— Знам… — започна той, но тя го сряза:

— Не, Бен. Не знаеш. Докторите идваха преди три дена. В деня, когато ти писах — в гласа й вече се усещаше слаб трепет. Пусна картината долу. Сега стоеше там с лице към него, първите сълзи се стичаха надолу по страните й. — Той умира — изведнъж повиши глас, над думите й изплува гняв. — По дяволите, Бен, дават му месец живот! Най-много шест седмици! — Преглътна, после разтресе глава; сега очите й го умоляваха. — Не разбираш ли? Ето защо не бива да тръгваш след нея. Трябва да се върнеш у дома. Трябва! Мама се нуждае от тебе. Ужасно много се нуждае от тебе. И аз. И аз се нуждая от тебе, Бен. Аз най-много от всички.