Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Както и да е. Хайде засега да забравим за всичко това. Вече е почти шест, а кавалерите ни ще дойдат в осем, така че е най-добре да се приготвяме.

— Кавалери? — Джелка вдигна поглед и стрелна с очи приятелката си. — Нищо не ми казахте за никакви кавалери!

— Така ли? — Анна невинно се засмя. — Предполагам, че ми е изхвръкнало от ума. Както и да е, карай. Ще ти заема едно от моите чи пао … синя и сива коприна с черни ръбове. И ще взема да те гримирам. Може би това ще издуха от главата ти всички тези глупости…

Джелка седна и като гледаше ту едната, ту другата, избухна в смях.

— Добре. Само този път. Надявам се да не сте давали никакви обещания. Нищо…

— Нищо вярно ! — Анна придоби най-сериозен израз, като на самата Джелка, после избухна в смях. Тя се наведе и целуна Джелка по челото. — Ела. Хайде да се приготвим, преди тези големи, тромави ян да са дошли!

Главната сграда на Бременската академия за млади дами — голям ямен в стария северен стил — се издигаше царствено от възвишението над откритото пространство на района. На голямата тераса над езерото беше горещо, музиката свиреше силно. На дансинга множеството млади, добре облечени тела изпълваше разноцветната тъмнина, богати и силни сладникави парфюми тежаха във въздуха и пияният смях на танцуващите отекваше над водата.

Беше вече късно, почти полунощ, и балът беше достигнал връхната си точка. За младите жени дните на усилена работа оставаха назад, а дългата ваканция предстоеше, докато за младите мъже, кадети и офицери на служба, това беше временна почивка от отговорностите на дълга. Вечер, отредена за празнуване, вечер на опиянение и свобода. Някои лежаха по коридорите, които водеха към терасата, унесени в пиянска дрямка, докато други подскачаха диво встрани от множеството, виеха като луди с разкопчани или захвърлени официални сака. Повечето все пак си бяха намерили партньори и се натискаха по най-тъмните места, обливани от тежкия ритъм на тонколоните — доброволни жертви на старите, настойчиви инстинкти.

Джелка стоеше в центъра на голямата блъсканица с празна чаша в ръце. Най-сетне беше останала сама и бе наясно, за пръв път тази вечер, колко е ужасно тук. Горещината беше потискаща, звукът — угнетяващ и от всяка страна тълпата безспирно прииждаше — прилив от мъжки и женски тела, които се тресяха и потяха в древните ритми на гайди и тъпани.

Тя постоя още миг там, докато се чудеше дали да чака своя кавалер да се върне от бара, но после се обърна и си запробива път напред. Беше удивена от неестественото вълнение по лицата, сред които се движеше; от трескавия блясък в очите им, от внезапното, извънредно оживление на чертите им. Имаше нещо странно и плашещо във всичко това, елемент на първична необузданост, почти истерия.

Отвън беше по-хладно, по-спокойно. Джелка застана на върха на стълбите, преглъщаше студения, освежителен въздух и се взираше наоколо си, сякаш се събуждаше от някакъв мрачен и страшен сън. Отгоре, от изкуственото небе, грееше твърде естествена на вид луна и разхвърляше нарисуваната си светлина над далечните планини. Отляво духаше слаб вятър и къдреше тъмната повърхност на езерото, диплеше вълнички срещу белокаменната арка на моста, който водеше към острова и голямата наблюдателница.

Навън — помисли си тя. — Трябва да изляза навън.

Остави чашата си на стълбите, после си запробива път надолу, към пътеката, водеща до моста — сега вече подтичваше, сякаш я преследваха. На половината път обаче се спря и се извърна, взря се отново във всичко това с широко отворена уста, като вцепенена. После леко потръпна и продължи.

Пак спря в подножието на наблюдателната кула, втренчена в ярко осветената й фасада. До полунощ оставаха две минути. Беше прекарала в Академията дванайсет години — дванайсет години, без да броим времето, прекарано в заточение с баща й, и когато беше болна след нападението. И през цялото това време никога — нито веднъж — не се почувства тук у дома си. Беше стояла там и по-рано, слушаше другите момичета да казват колко много ще им липсва доброто старо местенце; беше ги чувала да признават огромната си любов към странните му стари методи и глупави правила, но самата тя не чувстваше нищо; само странно успокоение, че всичко е свършило. И усещане за празнота — за нещо незапълнено в нея.

Леко се извъртя, погледна назад, зачуди се дали вече са разбрали, че я няма, после бързо продължи, изкачи се по широките, но малки стъпала към отворената врата. Вътре, в сенките непосредствено зад вратата, една двойка се бе облегнала на стената, целуваха се, нейната ръка беше на врата му, неговата — под кръста й. Джелка се поколеба, погледа ги за момент, след това се изнесе на пръсти и се отправи към първия етаж и малката стая в предната част на кулата, над часовника.