Памела Травърз - Мери Попинз отваря вратата

Те свиха зад ъгъла и се оказаха в една тясна уличка, оградена от двете страни с малки, старомодни къщички.

— Я-а! Коя е тази улица? Никога преди не съм я виждала! А пък съм идвала насам много пъти! — възкликна Джейн.

— Е, и? Аз пък какво съм ти виновна! — каза Мери Попинз натъртено. — Нали не смяташ, че аз съм я сложила тук!

— Не бих се учудил, ако си ти! — каза Майкъл, разглеждайки странните малки къщички. После добави с подкупваща усмивка: — Ти си толкова умна, че… нали разбираш?

— Хъм! — каза тя кисело през зъби и го погледна крадешком. — Колкото съм си умна — толкова. Във всеки случай, съм по-умна от теб! — тя с пуфтене ги поведе надолу по улицата и позвъни на вратата на една от къщите.

„Дзън!“ — звънна силно звънецът и в същия момент на горния етаж един прозорец се разтвори широко. Оттам се показа, като играчка на пружина, огромна глава на жена със събрана на кок коса.

— Ало, кой пък звъни сега? — извика някакъв груб глас.

После жената погледна надолу и забеляза Мери Попинз.

— А, ти ли си? — каза тя сърдито. — Е, може просто да се обърнеш и да си вървиш, откъдето и да си дошла. Той не е вкъщи! — тя затръшна прозореца и изчезна. Децата се почувстваха много разочаровани.

— Може би трябва да дойдем утре пак? — плахо предложи Джейн.

— Днес или никога. Това е девизът ми! — отсече Мери Попинз и позвъни отново.

Този път входната врата рязко се разтвори. Пред тях застана намръщената жена с кока на главата. Тя имаше големи черни обувки, престилка на сини и бели карета и черен шал на раменете си. Джейн и Майкъл си помислиха, че това е най-грозната жена, която са виждали някога. И почувстваха голямо съжаление към мистър Туигли.

— Какво, пак ли си ти? Нали ти казах, че него го няма. Щом казвам, значи наистина го няма. Да не се казвам Сара Кламп, ако не е така.

— Значи вие не сте мисис Туигли! — възкликна Майкъл с облекчение.

— Все още не! — отбеляза тя със злобна усмивка. — Но, чакайте! Веднага слезте долу всички! — викна тя, защото Мери Попинз, бърза като змийче, се беше промъкнала през вратата и теглеше децата след себе си нагоре по стълбите. — Ще ви съдя, да знаете! Нахлувате като вампири в дома на честна жена!

— Честна жена! — изсумтя Мери Попинз. — Ако ти си честна жена, то аз съм едногърба камила — измърмори тя и почука три пъти на вратата от дясната й страна.

— Кой е? — попита отвътре разтревожен глас.

Джейн и Майкъл тръпнеха в очакване. Може би мистър Туигли все пак си беше вкъщи?

— Аз съм, братовчеде Фред! Отключи вратата, моля те!

За момент всичко затихна. После се чу как някакъв ключ се завъртя в ключалката. Вратата се отвори и Мери Попинз, дърпайки децата след себе си, влезе бързо и заключи отвътре.

— Пусни ме да вляза, разбойнико! — ревеше отвън мисис Кламп и сърдито дърпаше дръжката.

Мери Попинз весело се засмя. Децата се огледаха. Намираха се в голямо таванско помещение, пълно с дъски, кутии с боя и шишенца с лепило. Навсякъде, където беше възможно, бяха разхвърляни музикални инструменти. В единия ъгъл имаше арфа, а в другия — комплект барабани. Тромпети и цигулки висяха от наклонените подпокривни греди, флейти и кларинети бяха складирани по рафтовете. Прашният дърводелски тезгях до прозореца беше затрупан с дърводелски инструменти. На края на тезгяха се виждаха малка полирана кутийка и още по-мъничка отвертка до нея.

В средата на стаята вниманието им привлякоха пет полузавършени музикални кутии. Те ярко се открояваха със свежите си, сочни цветове, а около тях с големи бели букви беше написано с тебешир:

ПАЗИ БОЯТА!

Целият таван омайно миришеше на дървени стърготини, лепило и боя. Липсваше само едно нещо, и това беше… самият мистър Туигли.

— Ще ме пуснеш ли да вляза, или да повикам полиция? — крещеше мисис Кламп и удряше отново и отново по вратата. Мери Попинз не й обръщаше внимание и скоро мисис Кламп затропа надолу по стълбите, мърморейки през цялото време.

— Отиде ли си? — чу се тънко уплашено гласче.

— Тя слезе долу, а аз заключих вратата! А сега, Фред, ще ми кажеш ли какво си направил със себе си? — Мери Попинз нетърпеливо изсумтя.

— Бих искал, Мери! — пак изписука гласчето. Джейн и Майкъл оглеждаха прашния таван. Къде ли би могъл да се скрие мистър Туигли?

— О, Фред! Не ми казвай, че… Поискай отново, моля те, където и да си! Нямам цял ден за губене!

— Добре де! Идвам! Какво си се запритеснявала?

Цигулките изсвириха кратка мелодия. Тогава, някак си от въздуха — или поне така им изглеждаше на децата — се появиха два къси крака, облечени в чувалести панталони. Краката бяха последвани от тяло в стар редингот. Най-накрая се появи дълга бяла брада, сбръчкано лице с очила на носа и плешива глава с опушена шапчица.