Реймънд Фийст - Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете)

— Голяма група, казваш?

— Аха — отвърна Сумани. — Чужденци. Квеганци, струва ми се. Говорът им ми се стори доста чудноват.

Локлир се огледа. Странноприемницата показваше явни признаци на заможност.

— И как един цурански войник стана ханджия в Ламут?

— След войната граф Касуми даде на тези от нас, които бяха изолирани от тази страна на разлома, възможността да заживеят като граждани на Кралството. След повторното отваряне на Коридора на световете той ни позволи да изберем — да останем или да се върнем в Шинцавайското имение на Келеуан. Повечето останаха, но някои напуснаха служба и се върнаха при бащата на Касуми лорд Камацу. Една малка група, между която и моята особа, се засели в Ламут. Нямах останали живи роднини у дома. — Той се огледа. — Да ти кажа правата, тук си живея по-добре, отколкото в моята родина. Там можех да стана фермер или ратай в Шинцавайското имение. — Той посочи през отворената врата на кухнята, където една едра жена приготвяше блюдата. — Тук си имам жена от Кралството. Роди ми две дечица. Животът е хубав. Членувам в градското опълчение, тъй че все още не съм забравил как се върти сабята. Да държиш странноприемница не е по-малко забавно, отколкото да си на война.

Локлир се усмихна.

— Не разбирам кой знае колко от търговия, но и друг път съм чувал, че приличала на войната. Какви са новините?

— Има ги много, както винаги. Миналия месец доста пътници се отбиха в Ламут. Предната седмица оттук мина група Велики. Говори се, че са зърнали и сиви воини от моя роден свят в градските околности.

— Сиви воини? — повтори Локлир. — Бездомници? Какво ще дирят чак тук, в Ламут?

Сумани сви рамене.

— Нищо чудно да са чули, че по тези места човек може да се издигне благодарение на познанията и уменията си и да не бъде съден по положението, което има по рождение. А може да търсят нови богатства? Кой би могъл да знае със сигурност, когато става въпрос за сиви воини? — По лицето на Сумани премина сянка.

— Какво има? — попита Локлир.

— Сетих се още нещо: разломът е под контрола на онези, които служат на Великите от Келеуан, а кралските войници охраняват вратата от тази страна. За да преминат, тези сиви воини е трябвало да имат документи или съмишленици сред охраната.

— Подкуп? — попита Локлир.

— Не е изключено. Представата за чест и достойнство в Кралството е различна от тази в моя свят. Но предателство от служителите на Великите? — Той поклати глава. — Това е невъзможно.

— Благодаря за сведенията — рече Локлир. — Ще си държа очите и ушите отворени.

Цуранецът се засмя.

— Смешни работи говориш — отбеляза той. — Ако мога пак да ти услужа с нещо, само ми дай знак.

Локлир кимна, взе светилника и се върна при спътниците си. Горат и Оуин станаха и го последваха на горния етаж, където им бяха отредили неголяма стая с четири легла и скромна подредба. Локлир даде знак на Оуин да преместят едно от леглата до вратата, за да я запречат в случай, че някой реши да ги нападне.

— Оуин — рече той, — ти ще спиш до прозореца.

— Защо? — попита младият мъж. — Там сигурно духа.

— Защото — отвърна бавно Локлир, — ако някой реши да влезе през прозореца, ще се спъне в теб и виковете ти ще ни предупредят.

Оуин изсумтя недоволно, загърна се по-плътно с наметалото и се изтегна на леглото. Горат вече си бе избрал легло. Локлир приседна на своето и духна пламъчето на светилника. Стаята потъна в мрак. Чуваха се гласове от съседните стаи и горния етаж, но мислите на Локлир бързо отлетяха другаде. Присъствието на чуждоземци и атаката на квеганците го безпокояха, както и вестите за появата на сиви воини в околностите на града, но умората и изтощението бързо го приспаха.

Войникът им махна с ръка.

— Можете да влезете.

Локлир поведе спътниците си през тесния коридор към вътрешността на замъка.

Бяха станали в ранни зори, за да изкатерят виещия се път до върха на хълма, но това само ги накара да осъзнаят колко правилно са постъпили, като бяха останали да прекарат нощта в града. Локлир усещаше смъдяща болка в раната, но след дълбокия сън и солидната закуска се чувстваше значително по-добре, отколкото вчера.

Когато влязоха в караулното помещение, капитанът на крепостната охрана ги изгледа внимателно, след което каза:

— Скуайър Локлир, ако не се лъжа?

— Да, капитан Белфорд — отвърна Локлир и стисна десницата на капитана. — Запознахме се преди няколко месеца, когато минавах оттук на път за Северните земи.