Джанет Еванович - Стефани Плъм или Г-ца 10%

— На твое място не бих се тревожила — успокои ме мама. — Винаги има работа за доставчици на бельо.

— Не е вярно — възразих. — Няма никаква работа. Особено за хора, работили за „И. И. Мартин“.

Бившата ми щатна длъжност в евтиния магазин ме правеше не по-привлекателна от прокажена. И. И. Мартин бе пропуснал да намаже нечия ръка тази зима и в резултат на това връзките му с мафията бяха разкрити пред обществеността. Управителният директор на фирмата бе осъден за злоупотреби, И. И. Мартин продаде магазина на компания „Балдикът“, а аз, не по моя вина, пострадах от последвалите чистки.

— Без работа съм вече половин година — допълних.

— Половин година! И аз да не знам нищо! Собствената ти майка да не знае, че си на улицата?

— Не съм на улицата. Работих временно тук-там. Деловодство и разни други такива.

И бързо и сигурно падах все по-надолу. Бях регистрирана във всички трудови борси в Трентън и с религиозен фанатизъм четях обявите за работа. Не подбирах много. Теглех чертата само пред телефонен секс и чистачка в приют за кучета, но въпреки това бъдещето ми не изглеждаше розово. Бях прекалено квалифицирана за местата за начинаещи, но пък ми липсваше опит в управленската дейност.

Баща ми стовари огромно парче печено в чинията си. Беше работил в пощите тридесет години и се бе пенсионирал при първата възможност. Сега от време на време караше такси.

— Вчера се видях с братовчед ти Вини — обади се той. — Търси си деловодителка. Звънни му.

Това бе точно кариерата, за която си бях мечтала — деловодителка на Вини. От всичките ми роднини той бе един от най-противните. Вини беше гаден червей, сексуален маниак, направо кучешко лайно.

— Колко плаща? — поинтересувах се.

Баща ми сви рамене.

— Поне минималната заплата.

Страхотно! Идеалното място за човек, който бездруго е напълно отчаян. Скапан шеф, скапана служба, скапана заплата. Възможностите за самосъжаление щяха да са безкрайни.

— Най-хубавото е, че ще си наблизо — отбеляза майка ми. — Ще можеш да идваш да обядваш с нас всеки ден.

Кимнах мрачно и си помислих, че по-скоро бих си забила игла в окото.

Слънцето нахлуваше през цепнатината в завесите в спалнята ми. Климатикът във всекидневната бръмчеше упорито, предсказвайки поредната зверски гореща сутрин, а дигиталният часовник на радиото ми показваше девет часа. Денят вече бе започнал без мен.

Изтърколих се от леглото с въздишка и се завлякох в банята. След като приключих там, се завлякох в кухнята и застанах пред хладилника с надеждата, че някоя фея го е посетила през нощта. Отворих го и се втренчих в празните рафтове. Отчетох, че храната не се е клонирала магически от мазните петна в кутията за масло и от мизерните останки в най-долното отделение. Половин буркан майонеза, шише бира, парче хляб, покрито с мухъл, маруля, увита в найлон и кафява слуз, и кутия бисквити за хамстера стояха между мен и гладната смърт. Зачудих се дали девет сутринта не е прекалено ранен час за пиене на бира. Разбира се, в Москва вече бе пет следобед. Това вършеше работа.

Изпих половината бира и изпълнена с подозрения отидох до прозореца. Дръпнах завесите и погледнах паркинга. Маздата ми бе изчезнала. Лени бе ударил рано. Не се изненадах, но все пак в гърлото ми заседна буца. Вече бях официално призната загубенячка.

А ако това не беше достатъчно потискащо, снощи по време на десерта се бях размекнала и бях обещала на майка ми да отида да се видя с Вини.

Пъхнах се под душа и излязох половин час по-късно след изтощителен плач. Натъпках се в чорапогащник и костюм и се приготвих да изпълня задълженията на добра дъщеря.

Хамстерът ми Рекс спеше в кутията от супа в клетката си на кухненския плот. Пуснах няколко бисквитки в купичката му и зацъках нежно с език. Рекс отвори черните си очички и примигна. Размърда мустаци, подсмръкна и отхвърли поканата за бисквитите. Не го обвинявах. Вчера сутринта ги опитах за закуска и определено не бях впечатлена от достойнствата им.

Заключих апартамента и изминах пеша трите пресечки до магазина за коли втора ръка „Синята лента“. В предната част на паркинга стоеше вехто шеви за петстотин долара — която просто плачеше да го купят. Поради плъзналата по цялото купе ръжда и безбройните катастрофи почти не си личеше, че това е кола, още по-малко шевролет, но „Синята лента“ бе готова да размени чудовището срещу телевизора и видеото ми. Подсладих сделката с микровълновата печка и миксера и любезните продавачи платиха регистрацията и данъка.