Ан Мейдър - Сляпа страст

Слава Богу, че беше все още облечена. Износените, джинси не бяха нещо, което би избрала, ако знаеше, че той ще дойде. Но изглеждаше добре, макар и малко бледа. А какво друго да се очаква, след като бе прекарала времето, откакто Алекса заспа, в плач?

Побърза да вдигне домофона, преди да е звъннал отново. Не искаше да я събуди.

— Ало? — попита и изчака за отговор.

— Аз съм — каза той. — Ще ме пуснеш ли? Или отново трябва да заблудя някой от съседите ти, както днес следобед?

Хелън натисна бутона, който отваряше външната врата. После свали веригата, отключи и остави отворено.

Беше пуснала телевизора. Не гледаше, но се надяваше, ако Алекса се събуди, да не чуе, че майка й плаче. Сега го загаси и пъхна ръце в джобовете си. Чу, че Рийд влиза и затваря вратата.

Не знаеше какво да очаква. След начина, по който я изгледа, бе готова за гняв, ярост, скръб, горчивина, възмущение. Не се страхуваше. Познаваше го добре. Фактът, че се бе върнал, говореше много.

Той се облегна на рамката на вратата и зачака. Хелън бе на края на силите си. Всички козове бяха в него и никой не можеше да му отрече правото да вижда Алекса толкова често, колкото си иска.

— Няма ли да ме попиташ защо се върнах? — Явно не бързаше, а нейните нерви бяха опънати до скъсване.

— Защо се върна? — повтори тя и го погледна. Мислеше, че нищо няма да се случи, но се бе излъгала. Господи! Нуждаеше се от него, желаеше го толкова много!

— Да ти върна пуловера — рече Рийд и остави дрехата на стола. — Благодаря, че ми го даде на заем.

— Пак заповядай. — Опита се да бъде спокойна, но погледът му не й даваше мира.

— Виж, това ме изненадва. Имах чувството, че не съм добре дошъл в твоя дом.

— Не е вярно! — Думите се изплъзнаха сами от устните й. — Никой… не искаше да си отидеш.

— По дяволите! А какво трябваше да направя? Да приема факта, че си ме лъгала през цялото време, когато бяхме заедно?

— Аз… не те лъгах.

— Правилно, формално погледнато е така. Аз не ти зададох въпроси и ти не ми отговори.

— Не беше точно така…

— А как беше? Хелън, говорим за моята дъщеря! Не заслужавах ли да зная? Изобщо щеше ли някога да ми кажеш?

— Да… — трепна тя.

— Кога? — Той потърка брадата си. О, как искаше да облекчи болката му!

— Още днес — рече колебливо. И понеже не я прекъсна, продължи: — Наистина. Но се страхувах.

— От какво? — попита невярващо Рийд.

— От теб. Мислех си… че може да ми я отнемеш. Сигурна съм, че можеш.

Рийд зяпна от изненада. После поклати глава.

— Кога съм направил нещо, което да те накара да мислиш така? Боже мой — затвори очи той, — а аз си въобразявах, че всичко между нас е истинско.

— Беше истинско. И сега е — прошепна едва чуто Хелън. — Господи! Как може да се съмняваш? Когато си отиде днес, исках да умра!

— А аз исках да те убия. Реших, че никога няма да ти простя. Но, както виждаш, не мога да живея без теб.

— Искаш да кажеш, че не си дошъл заради Алекса? — премига Хелън.

— Дявол го взел! — С две големи крачки Рийд застана пред нея, сграбчи я за раменете и я изправи. — Това ли е мнението ти за мен? Ако исках да получа правата си над детето, щях да изпратя адвоката си. Нали затова му плащам.

— О… — Преглъщаните до този момент сълзи потекоха по бузите й.

— Не плачи! — Но молбата му предизвика нов поток от сълзи и мъжът я привлече към себе си. — Моля те, не плачи — повтори и я залюля, като скри лице в косите й. — Мили Боже, не искам да страдаш. Просто полудявам, когато не проумяваш истината. Единствената причина да се върна, си ти! Искам да живеем заедно.

Хелън бе заровила лице в ризата му и не можеше да повярва на ушите си. Това наистина се случваше! Сега може би любовта им имаше шанс!

Трябваше да спре да плаче, да се съвземе. Рийд я отдалечи от себе си и опря чело в нейното.

— Знаеш ли — той попи една сълза с езика си, — нямах миг спокойствие, откакто си замина. Ако решиш да се омъжиш за мен, ще бъде страшно хубаво.

— Ти… искаш да се омъжа за теб? — вдигна очи Хелън.

— Ако обещаеш, че няма да плачеш.

Тя му се усмихна през сълзи.

— Само малко, може би.

— Нали няма да отхвърлиш предложението ми?

— Не — поклати глава тя.

— Какво не? Няма да се омъжиш за мен или няма да отхвърлиш предложението ми?

Искаше й се да го подразни, но изражението му я спря.

— Няма да ти откажа. Обичам те. — Пое си дъх и повтори: — Обичам те много.

Той я притисна към себе си, устните му намериха нейните и агонията, която изживя през последните часове, отстъпи място на върховно блаженство.