Ан Мейдър - Сляпа страст

Ако Рийд не беше я харесал тогава, сега нямаше да има неприятности. Ако не беше я познал, ако не беше я докоснал, ако не бе събудил старите чувства… Ако, ако, ако… Но той я позна, докосна я и всичко започна отначало.

Работата й страдаше, не можеше да се концентрира. И шефът й на няколко пъти се ядоса. Беше свикнал на прецизност и когато договорите не бяха написани, или писмата не бяха изпратени, доброто му чувство за хумор се сменяше с раздразнение.

— Какво става? — попита я в петък следобед той, три седмици след завръщането й от Бермудите. — Ако не те познавах добре, щях да кажа, че имаш проблеми. Надявам се, не е свързано с Алекса. Тя е във ваканция, нали?

— Да.

— Тогава какво не е наред? Хелън, не искам да се меся, но ми трябва секретарка. Откакто се върна, загуби всякакъв интерес. Предполагам, че причината е твоят певец. Чух, че вече не се срещате.

— Откъде си чул?

— Е, колата му не се вижда вече наоколо. И понеже и работата ти куца…

— … си направил изводи. Две плюс две прави четири, така ли?

— Не съвсем. Притеснявам се за теб. Ако имаш проблеми, мога да ти помогна. Само кажи.

— Няма нищо — поклати глава Хелън. — И понеже все пак му дължеше някакво обяснение, добави: — Скъсахме, както си се досетил. Но по взаимно съгласие.

Алън я погледна подозрително.

— Тогава какво има? Подаде ми грешни данни и загубих повече от половин час, за да ги поправя.

— О, съжалявам — сведе глава Хелън. — Просто съм изморена.

— Но защо? Не можеш ли да спиш? Ако е така, трябва да се посъветваш с лекар. Млада жена като теб не би трябвало да има проблеми със съня.

Тя обеща да се посъветва с доктор. Когато Алън й предложи да си тръгне по-рано, напусна набързо офиса, благодарна на възможността да излезе.

Апартаментът й бе на първия етаж. На всеки прозорец имаше цветя и къщата изглеждаше чудесно. Това всъщност бе домът й. Алекса беше при родителите й.

Хелън реши да вземе душ и да отиде да я прибере. Сетне щяха да се разходят в парка. Щеше да има време да помисли за това, което й каза Алън. Пък и за много други неща.

Силен звън я накара да излезе от банята. Настойчивият звук проникна през шума на водата и Хелън ядосано се отправи към вратата. Предполагаше, че е баща й, който сигурно е решил да доведе Алекса. Грабна хавлията и се загърна. Косата й бе мокра и струйки вода се стичаха по врата й. Едва когато прекоси всекидневната, осъзна, че не е баща й. Той не можеше да знае, че тя вече си е вкъщи. Сигурно бе търговец, който звъни на всички подред.

— Кой е? — попита остро, като вдигна домофона.

— Хелън?

Този глас я накара да изпусне слушалката. В един миг си помисли, че халюцинира. Нямаше начин да е тук, в Англия и да стои пред вратата. Освен това не знаеше къде живее.

— Хелън! — повтори Рийд и страховете й се потвърдиха. — Може ли да вляза? Искам да говоря с теб.

Да, наистина беше той. Защо бе дошъл? Сигурно бе открил истината за Алекса!

— Хелън, за Бога, ще отговориш ли?

Гласът му вече звучеше сърдито. И ядосано. Но ако не му отговореше, можеше да го заблуди, че не е вкъщи.

Остави тихо слушалката и се отдалечи. Вратата долу бе заключена. По това време в сградата едва ли имаше други хора. Звънецът зазвъня отново. Още по-силно. И отново и отново, докато тя затисна уши. Накрая замлъкна.

Хелън мина през хола и спалнята и влезе в банята. Стаите бяха така разположени, че водеха една в друга. Взе хавлия и уви косата си, сетне облече халата. Върна се в коридора. Домофонът мълчеше, но трябваше да разбере дали Рийд е все още навън. Единственият начин бе да надникне през прозореца на коридора, който гледаше към улицата. Не беше много умно, но нямаше как.

Остави вратата отворена и излезе в коридора. Подът бе студен под босите й крака, но тя не го усещаше. Почти стигна до прозореца, когато някой се изкашля зад гърба й.

— Рийд! — извика и притисна ръка към устните си.

Той приближи. Хелън затаи дъх. Трябваше да се облече. Макар че едва ли можеше да избяга, дори и облечена.

Беше отслабнал. И изглеждаше изморен.

— Само ми кажи какво мислиш, че правиш? — попита Рийд. — Защо не ми отваряш? Знаеш, че съм аз.

— Не искам да говоря с теб — отвърна тя и гневът я накара да се успокои. — Ако търсиш Джон, не съм го виждала от…

— Не търся Джон — каза той и погледна отворената врата. — Може ли да вляза? Не съм спал повече от трийсет и шест часа и бих пил една бира, ако ти се намира.

— Не — машинално отговори Хелън. Не искаше да остава с него насаме. Не знаеше какво може да се случи, ако влезе. Трябваше да мисли за Алекса. Алекса…