Ан Мейдър - Сляпа страст

Устните й се подчиниха на неговите, разтвориха се като цвете под слънчеви лъчи, и когато смъкна халата й, тя не се възпротиви. Последните минути бяха непоносими. Искаше да ги забрави. Да ги изтрие от паметта си.

Звукът на ключ във вратата й подейства като студен душ. Когато се прибра, беше рано, а откакто Рийд бе дошъл, загуби представа за времето. Сега той я държеше в обятията си съвсем гола и тя осъзна, че е късно. Много късно, за да направи нещо, с което да обясни положението. Майка й едва ли щеше да повярва, че нищо не се е случило. Но това бе най-малкото зло. Много повече я притесняваше какво щеше да си помисли Алекса. Как щеше да посрещне баща си!

— Майка ми — обясни Хелън. — Води Алекса. — Огледа се и видя разхвърляните дрехи. По дяволите!

Нахлузи роклята през глава, като се надяваше никой да не забележи, че отдолу е гола.

Рийд се намръщи, но се наведе и взе обувките си. А Хелън му се усмихна и се запъти към всекидневната. Най-добрата защита е нападението, каза си, като влезе в стаята, където стояха дъщеря й и майка й. Какво пък, ще продължи да бъде актриса. Откакто срещна Рийд, непрекъснато играеше.

— Чие е това? — попита Алекса, като вдигна учудено черното кожено яке на Рийд. — На Джон ли? Той да не би да е тук? Нали каза, че няма да го видим повече?

— Не. Аз… — Хелън бе изненадана повече от изражението на майка си, отколкото от въпросите на дъщеря си, тъй като госпожа Колдуел държеше в едната си ръка халата й, а в другата — ризата на Рийд. Нямаше начин да я заблуди. Явно бе, че не се съмнява какво става тук.

— Трябваше да ни предупредиш, че имаш гост — рече, като остави дрехите на стола. — Надявам се да не сме попречили много.

— Не, разбира се.

Хелън се наведе да целуне Алекса и в същия миг Рийд влезе в стаята. Беше облякъл един от нейните по-големи пуловери. Косата му бе разрошена и нямаше никакво съмнение какво са правили.

Изведнъж Алекса направи крачка напред.

— Знам кой си — обяви невъзмутимо тя. — Бащата на Джон, нали? Много си приличате.

Хелън усети, че сърцето й пропада някъде. Не беше й идвало наум, но бе самата истина. Джон наистина приличаше на баща си. Както и самата Алекса.

— Господи!

Не чу какво каза Рийд, но осъзна, че дъщеря й, без да ще, разкри цялата истина. Беше късно за обяснения. Алекса разкри бащинството му и сега всички стояха като статуи сред пълна тишина. Детето проговори отново.

— Какво има? — Никой не й отговори, тя се намуси и очите й се напълниха със сълзи. — Но какво става? — Хвана майка си за ръка, а сетне и баба си. — Защо гледате така? Не съм направила нищо лошо. Той наистина прилича на Джон. Защо сте толкова сърдити?

— Не на теб, миличко — отговори Рийд, прекоси разстоянието помежду им и клекна пред нея. — Майка ти и баба ти са объркани, защото аз съм тук. Но веднага си отивам.

Алекса все още го гледаше разплакана, а Хелън почувства, че и нейните очи се пълнят със сълзи.

— Не трябва да си тръгваш — рече бързо тя, но мъжът я погледна хладно и обвинително.

— О, напротив! — каза рязко, взе ризата и якето си и се отправи към вратата. — Довиждане, Алекса — каза с горчива усмивка, кимна на госпожа Колдуел и излезе от апартамента.

Минаваше десет, когато звънецът отново пропя.

Хелън дори не си спомняше как приготви вечеря на Алекса и я сложи да спи. В петък тя си лягаше около девет. Но тази вечер не се възпротиви, когато майка й я сложи в леглото още в осем и половина, след като я прегърна силно. Сякаш усещаше, че се е случило нещо много сериозно.

Госпожа Колдуел си отиде малко след Рийд. Двете имаха кратък разговор. Хелън набързо обясни какво се бе случило на острова и след това. Очакваше укори, но майка й сякаш разбра, че моментът не е подходящ.

Според Хелън това, което се случи след появата на Алекса, бе пълна катастрофа. Трябваше да му кажа, повтаряше си непрекъснато. Не биваше да открие истината от невинните уста на детето.

Това, разбира се, не променяше нещата. След като бе мълчала цели десет години, какво значение имаха няколко седмици!

Не, нямаше начин да разкрие истината преди днешния ден. Беше минало много време. И освен това трябваше да се съобразява и с чувствата на детето. Не можеше да я третира като неодушевен предмет! В същото време, като си припомни как реагира той, почувства огромно съжаление и угризения, ако нещата бяха малко по-различни! Ако не беше баща на Алекса, сега щеше да бъде тук!

Та звънецът пропя късно вечерта. Прекалено късно за обикновен приятел. Можеше да бъде грешка, разбира се. Но Хелън знаеше, че е Рийд. И не можеше да не го пусне.