Ан Мейдър - Сляпа страст

Няколко минути по-късно Хелън отвори очи. Беше потънала в удоволствието, отмаляла и неспособна да възприеме околния свят. Не искаше да слиза на земята. И най-малко искаше да мисли за причините, които бяха довели Рийд. Нито да размишлява за бъдещето, основано на грешки от миналото. Искаше да живее с настоящето. Искаше да продължи мига до безкрайност. Да си мисли, че Рийд я обича без всякакви задръжки.

Но той явно не мислеше така. Беше се подпрял на лакът и я наблюдаваше. А лицето му изразяваше изненада и учудване. Тя предположи какво ще последва и затвори очи, за да избегне настойчивите въпроси.

— Съжалявам — продума накрая Рийд. — Мислех… Трудно ми беше да повярвам, когато ми каза, че е имало само още един друг мъж в живота ти. Но сега вярвам. — Наведе глава и докосна нослето й е устни. — Било е много отдавна, нали?

— Друг мъж ли? — повтори Хелън. За какъв друг мъж говори? Едва ли мисли за Джон.

— Ами, дъщеря ти, Алекса, нали така се казва? Та нейният баща… Не искам да те обиждам, но когато човек обича някого, невинаги казва най-любезните неща.

— Ти… ме обичаш?

Гърлото й бе пресъхнало, имаше проблеми и с дишането. Това не беше вярно! Казваше го само за да се докопа до Алекса! Той не я обичаше!

— Да, обичам те — повтори Рийд. — Не ти ли го казах вече? Не? Ти си виновна. Доколкото си спомням, не ме посрещна с отворени обятия — усмихна се закачливо.

Трябваше да стане. Да се отдалечи от него. Не можеше да мисли трезво, когато телата им бяха тъй чувствено преплетени. Сега беше в състояние да обещае всичко. Затова сложи ръце на раменете му и се опита да стане. Но леглото бе тясно и тя тупна на земята. Хавлията й бе наблизо, грабна я и се зави.

— Удари ли се? — скочи и той. В гласа му се долавяше загриженост и тя си помисли, че е много добър актьор. Би заблудил всеки, че е искрен.

— Трябва да поговорим. Как разбра? Джон… досеща ли се за истината?

— Не разбирам за какво говориш — намръщи се Рийд. — Но аз казах всичко на Джон. Той ми даде адреса ти.

Тя се зави още по-плътно в хавлията.

— Защо си му казал?

— Защото трябваше да знам какво има между вас. Когато си тръгнахте, се чудех какво да мисля. Исках да те видя отново. Никога не съм изпитвал подобни чувства към никоя друга жена, дори към Даяна. Трябваха ми три седмици да стигна дотук. Вече съм малко стар, за да поемам рискове и авантюри. Нито да преглътна отказ.

— Това не е… отказ.

— Не е ли? Така изглежда. Знаеш ли, за миг… — погледна към леглото — за миг си помислих, че съм ти скъп. Колко съм се заблуждавал! Действително смятах, че Джон е единствената пречка.

— Джон?

— Да. Само той можеше да застане между нас. Но когато говорих с него… когато му разказах какво се е случило преди десет години, стана нещо странно. Той се държа много мило. Сякаш разбра.

— Ти си му казал всичко? — изтръпна Хелън.

— Не се тревожи. Той ме увери, че няма да се виждате повече. Но бе изненадан. Всъщност е съвсем естествено. Не се случва всеки ден баща ти да се влюби в жена, която е два пъти по-млада от него.

— Не съм два пъти по-млада от теб.

— Е, така ми се струва. Бих желал преди малко да беше ме оставила да си отида.

— Да те пусна да си идеш? Трябваше ли?

— Трябваше. Не съм мазохист. Наистина ли мислиш, че бих се самоизмъчвал по този начин?

Хелън премига недоумяващо.

— Но какво ще стане с Алекса?

— Какво общо има тук Алекса? Знам, че е твоя дъщеря и съм сигурен, че заема първо място в живота ти. Мога да живея с това. Моля те, не ми казвай, че е свързано с нея. Не очаквам да избираш между двама ни!

— Ти не знаеш! — изтръпна Хелън.

— Какво? — Той вдигна рамене и Хелън осъзна без всякакво съмнение, че действително не знае нищо. Не знае, че Алекса е негова дъщеря. Не е дошъл да си я вземе. Но ако е така, то значи наистина я обича…

Тя се задъха. Трябва да му каже. Как? Как ще го приеме? Как ще й прости, че е мълчала толкова години? О, беше лесно да се извини, че не е знаела къде да го намери. Но тя не беше се и опитала.

Рийд обуваше чорапите си, явно пропуснал въпроса й покрай ушите. Не беше разбрал за какво става дума.

— Не си отивай — облиза пресъхналите си устни Хелън и пристъпи към него. Той вдигна глава и я погледна, а тя добави нежно: — Обичам те. Само исках да бъда сигурна за нещо. Това е. Ще ми простиш ли?

Болката и нерешителността изчезнаха от лицето му.

— Наистина ли? Господи, Хелън, никога не прави повече така! — Той скочи и се взря в очите й, сякаш все още не вярваше на това, което е чул. — Никога вече няма да позволя да си отидеш.