Ан Мейдър - Сляпа страст

— Така ли? Не знаех, че сте се виждали в Лондон.

Не биваше да го остави да мисли, че между тях е имало любовна история. Всъщност Джон се интересуваше повече от това, което става в момента и когато го убеди, че между нея и баща му няма никаква връзка, той се успокои.

— Случват се такива неща — каза и за неин ужас се опита да я прегърне. — Хайде, скъпа, никой не е светец, нали? С изключение на леля Вий — добави и се засмя. — Отпусни се. Старецът явно се е разгорещил. Ти си хубаво момиче, а той е мъж. Е, малко се стреснах, когато ви видях. Всъщност беше удар по самочувствието ми. Да предпочетеш някой по-стар от мен! Но щом казваш, че помежду ви няма нищо — всичко е наред. Всеки си има своите малки грехове — помълча и добави след миг: — Дори аз.

Хелън го изгледа изпитателно и вероятно нещо в изражението й го провокира.

— Добре де — заоправдава се той, въпреки, че тя не искаше да го слуша. — Най-добре да ти кажа. Онази нощ, когато излязох в града… не бях съвсем сам. Онова момиче, Сузи, спомняш си я, нали? Срещнах я в дискотеката и се забавлявахме страхотно. Без обвързвания, без обещания. Само приятно прекарване. Тъй че кой съм аз да ти правя забележки? Имам си своите слабости, признавам. Е, ще кажеш ли нещо?

Признанието на Джон не повлия на вече взетото решение, но все пак улесни нещата. А Джон, след като видя, че няма какво повече да направи, смени полета им за по-ранна дата. Напуснаха острова още същата вечер, така че Хелън нямаше възможност дори да поговори с Рийд.

Той беше там, когато прислугата изнесе багажа до колата, но не каза нищо.

— Значи Джон не подозира… — Гласът на майка й я върна в действителността. Въпреки че възрастната жена не завърши изречението, Хелън знаеше какво иска да каже.

— Не — отвърна твърдо, като се надяваше да е истина. Той не я пита кога и как е срещнала баща му. А заминаха така набързо, та бе сигурна, че не е успял да говори с него.

— Той — рече неочаквано майка й — много ли се е променил? Имам предвид Рийд Уайът. Сигурно е остарял. И помъдрял. Не беше ли изненадан, не чувстваше ли вина?

— Вина ли? — Сърцето й спря за миг, а лицето й почервеня. — Че защо?

— Джон сигурно му е казал, че имаш малко момиченце.

— Да.

— И това не го заинтригува?

— Не. Трябваше ли? Аз го накарах да мисли, че съм била и с други мъже.

— Той пита ли те? — присви очи госпожа Колдуел.

— Не. Само подметна между другото. Не мислиш ли, че е време да вървим? Ако Алекса се върне и ме завари в леглото…

— И как можеш да кажеш на някой, пък макар и между другото, че си спала и с други мъже? — възмути се майка й. — Хелън, може да съм старомодна, но не съм глупава.

— О, Господи! — простена Хелън. — Остави ме! Не ми се говори за това!

— Но ние сме ти родители. Бяхме с теб, когато се нуждаеше от помощ. Заслужаваме поне малко доверие. Не трябва ли да знаем какво става?

— Нищо не става!

— Не си направила някоя глупост, надявам се.

— Нямам намерение да имам второ бебе, ако се страхуваш от това — натърти Хелън. — Наистина, мамо, няма от какво да се притесняваш. Моите връзки със семейство Уайът са приключени.

— Наистина ли? — Майка й явно не бе убедена.

А Хелън искаше само да забрави.

През следващите дни обаче ставаше все по-трудно да прогони спомените. Времето не лекуваше, а напротив, сгъстяваше болката и макар че заспиваше от изтощение, след няколко часа се събуждаше и мислите отново я налягаха.

Беше чиста лудост да му позволи да я целува. Целувките разрушиха бариерата на времето и чувствата й към Рийд се разгоряха с пълна сила. Момичешките фантазии изглеждаха нереални и детински. Единствената светлинка в морето от несигурност бе Алекса. Дъщерята на Рийд, мислеше си Хелън със задоволство. Поне имаше нещо от него. Защото след като го срещна отново, тя коренно промени отношението си. Той не бе неморалният авантюрист, за какъвто го смяташе преди. Ако вярваше на това, което й разказа, а тя вярваше, всъщност Рийд не беше я изоставил на произвола на съдбата. Беше се върнал, макар и късно, за да й помогне.

Все пак каква част от истината заслужаваше да знае? Това, че има дъщеря, освен син? Като си припомни какво й разказа за битката с жена си, как да му каже? Ако се повтореше същото?

Или пък това, че е влюбена в него? Защото тя беше влюбена. Знаеше го от мига, в който се върна от Бермудите.

Не, не можеше да рискува бъдещето на Алекса, а възможността Рийд да я използва, за да спечели влияние върху детето, не й харесваше. Трябваше да се примири с факта, че не я обича. Те нямаха общо бъдеще. Той само я харесваше. Но не бе първият, който я харесваше. По някакви незнайни причини мъжете намираха съчетанието от червената коса и млечнобялата й кожа за много възбуждаща.