Ан Мейдър - Сляпа страст

— Нямаме нищо за изясняване!

— Върнах се в бара, но… нека сега не говорим за това. Макар че е истина, колкото и да не ми вярваш.

Тя затвори очи.

— Не искам да говорим.

— Но аз искам. Откакто бяхме на яхтата, само за това мисля.

— Наистина ли?

Без да иска, в гласа й се прокрадна сарказъм, но Рийд остана спокоен.

— Да, наистина. И независимо дали ми вярваш, или не, ще трябва да изслушаш моята история.

По дяволите, не искаше нищо да слуша! Той беше толкова искрен! И в това бе бедата. Дори след всичките тези години, в нея бе останала частица, която му вярваше. Това я плашеше най-много. Но тя нямаше да му позволи да надникне в душата й. Затова вдигна безразлично рамене.

— Добре — каза, като се взираше в морето, сякаш всичко, което щеше да й каже, не представляваше никакъв интерес. — Ти имаше цели три дни, за да измислиш някакво обяснение.

— Не е така! — Рийд изруга и от тона му стана ясно, че е искрено възмутен. — Нима мога да си спомня само за миг подробности отпреди десет години?

— Не ме интересува.

— Сигурна ли си? — Сграбчи я и я обърна към себе си. — Още по-зле за теб. Ще се наложи да чуеш каквото искам да ти кажа.

Хелън си помисли да се бори, но реши, че е безсмислено. Допирът на пръстите му й доставяше удоволствие.

— Най-добре ме пусни. Глупаво е. Някой… може да ни види.

Дъхът му опари ухото й.

— Кой? Джон? Това тревожи ли те?

— Би трябвало да тревожи… теб. И Виктория.

Рийд наведе глава и косата му докосна лицето й.

— Не ме интересува — прошепна в ухото й и тя не бе съвсем сигурна, че устните му не я докоснаха. — Замълчи и слушай! — нареди той. — Когато се върнах, ти вече не работеше в оня бар.

— Когато се върна ли? — потръпна Хелън. — Искаш да кажеш, че си имал угризения на съвестта?

— Какво? — Той сякаш не я разбра. — Не. Не се върнах, защото имах угризения. Трябваше да ти обясня защо заминах.

— Не искам да слушам! — простена Хелън и поклати глава. При това движение лицето й докосна брадата му. — Моля те, остави ме! Стига лъжи!

— Това е истината, по дяволите. Сутринта, след като бяхме заедно, се обади адвокатът ми. Знаеш, че с Даяна вече бяхме разделени. Е, той каза, че тя взела със себе си Джон в Щатите.

— Джон? — изненадано премига Хелън.

— Да. И ако щеш вярвай, тогава щастието на сина ми бе по-важно от всичко на света.

— Разбирам.

— Наистина ли? — Рийд я хвана и обърна лицето й към себе си. И тя се удиви от тъжния му израз. — Или само така казваш? Трябваха ми цели два месеца, за да си го върна. Вярваш ли ми?

— Щом казваш.

— Хелън, Бог ми е свидетел, това е истината! — Очите му бяха пълни с възмущение и болка. — Кажи, че ми вярваш.

Но тя не знаеше на какво да вярва. Както и очакваше, историята бе съвършено измислена. Затова се страхуваше да я приеме. Ако казваше истината, то как можеше да го обвинява!

— Хелън!

Той лекичко я разтърси. Но този път докосването не бе агресивно, а чувствено. И тя цялата потръпна.

— Знам къде сбърках, но нямам представа как ще живея занапред, ако станеш жена на Джон.

Гърлото й се стегна.

— Няма да се наложи.

— Не? — Очите му спряха на устните й. — Съжалявам, че ти причиних болка.

— Не си. — Тя вдигна ръце, за да отмести неговите от раменете си, но пръстите й обхванаха китката му и когато вдигна към него изпълнените си със сълзи очи, той загуби контрол.

— Но нали каза…

— Излъгах — отвърна Хелън. Знаеше, че отива далеч. Знаеше, че връщане назад няма. — Хората го правят понякога за самозащита.

— О, Господи! — простена Рийд и притисна младата жена към себе си. Разпусна косите й и те се разсипаха по раменете й. Горещ и нетърпелив, езикът му разтвори устните й. И Хелън повече не искаше да се съпротивлява. Рийд разкопча блузата й и обхвана гърдите й. Целуваше я, сякаш само за това бе копнял през последните десет години.

Изведнъж тя почувства, че не са сами. Отвори очи и видя Джон да се отдалечава. Вървеше, сякаш бе зърнал чудо. Не, чудо не беше точната дума. По-скоро катастрофа.

Направи опит да се изтръгне от прегръдката на Рийд, но той изръмжа и не я пусна. Тя успя все пак да прикрие гърдите си.

— Джон… — продума на пресекулки. — Видя ни и си отиде.

— По дяволите! Но той рано или късно трябва да научи. Ще му кажа.

— Не! Аз ще му кажа. Аз забърках тази каша и аз трябва да я оправя.

— Така ли смяташ? Че това е каша? — стисна устни Рийд.

— А какво друго?! О, нека не се преструваме! Както каза на яхтата, бяхме физически привлечени. Нищо повече. Това е.