Ан Мейдър - Сляпа страст

Хелън не бе сигурна за какво говори, но се изкушаваше да попита дали и галерията влиза в това число.

— Не е необходимо да ви казвам да не добивате грешно впечатление за него — продължи Виктория по-агресивно. — Искам да кажа, че след като се разделиха с Даяна, имаше много жени, които се хвърляха на шията му, но всичко бе напразно.

— За какво намеквате? — настръхна Хелън. Беше решила да не се поддава на провокации, но тази жена бе ужасна.

— За нищо. Господи, та нали сте… приятелка на Джон. Просто си говорим. Не мога да разбера защо всички тази вечер са така раздразнителни? — вдигна очи към тавана Виктория.

Искаше да й каже, че виновната е тя. Начинът й на водене на разговор би изкарал извън кожата дори светец. Но отново се въздържа. Това нищо нямаше да промени.

Хелън се извини и напусна всекидневната. Не знаеше къде е Джон и не я интересуваше. Мечтаеше да остане сама. Заспа веднага, но сънува кошмари. Най-страшният бе, че Рийд взема Алекса. Събуди се цялата в пот. Той не можеше да направи това!

Разбира се, имаше и други сънища. Сънища, в които бяха отново заедно и се целуваха, и се любеха.

Събуди се много рано и излезе на балкона, като се чудеше как ще издържи още девет дни.

Но Рийд разреши въпроса по най-лесния начин. Когато слезе за закуска, той не бе в трапезарията и Джон и каза, че е заминал.

— Взе ранния самолет за Атланта — добави, без да знае, че успокоява страховете й, задето не е отлетял за Лондон. — Някаква среща на управителния съвет, както каза леля Вий. Ще се върне утре или вдругиден. А сега седни, за Бога! Не съм те виждал от вечеря.

— Искаш да кажеш, че не дойде с теб в града? — попита изненадано Виктория и Хелън се сви на стола от страх да не започнат нов спор.

— Излязох сам — отвърна с пълна уста Джон. — Някакви възражения?

— Върна се много късно — отбеляза лелята. — Всъщност това не ме засяга. Та какво смятате да правите днес?

— Не знам. — Джон погледна Хелън. — Ти какво искаш да правим, скъпа? Да излезем с велосипеди? Или да отидем на плаж?

— Според мен, тъй като… Хелън… — Виктория със запъване произнесе името й — не се чувстваше добре вчера, ще е по-разумно да не се излага на слънце. Всъщност мисля, че климатът тук не й понася.

Така си мислиш! — рече си цинично Хелън. Нищо не бе се променило. За миг си бе въобразила, че Виктория е променила отношението си към нея. Глупости! Просто я използваше, за да се заяде с Джон.

— Напротив, климатът ми харесва. И ми се иска да излезем с велосипеди. Да отидем до Хамилтън. Беше споменал за някаква лодка с остъклено дъно, която можем да наемем?

— Мислех, че не си падаш по лодките? Поне след вчерашното ти преживяване.

— Това бе различно — започна да обяснява Хелън, когато Виктория се намеси.

— Баща ти каза, че нещо я разстроило.

— За какво става дума? — попита Джон. — О, Господи, само да не е поредният му опит да ме очерни!

— Не, разбира се. Просто не се чувствах добре.

— Сигурна ли си?

— Да. Джон, баща ти е… очарователен. — Думата заседна на гърлото й. Стана й смешно, че трябва да обяснява на Джон какъв е баща му. Поколеба се за миг и добави бързо: — Леля ти се страхува, че имам грешни впечатления за него. Всъщност някои жени може и да имат.

— Не те разбирам.

— Нали ми предложи да ме забавлява, докато ти страдаше от главоболие.

Джон се намръщи.

— Искаш да кажеш, че те е свалял?

Гледаше изумено, но не колкото Виктория, а Хелън нямаше сили дори да се разсмее.

— Не. Вие чувате ли какво говоря? Леля ти мисли, че… аз мога да се намеся в живота му или нещо такова.

— Не говориш сериозно — изкриви устни Джон. — Та той е толкова стар!

Виктория мълчеше. Джон се обърна към нея.

— Ама ти си луда, знаеш ли? Продължаваш да приемаш всяка жена като потенциална опасност. Е, добре, лельо Вий, татко дори и да си намери подходяща съпруга, няма да те изгони. Тъй че си живей спокойно. Той просто се възхищава на хубавите жени. Твоите имоти са абсолютно сигурни.

— Баща ти никога няма да ме изгони — отговори леля му, но Хелън почувства, че критичната точка отмина. — Отивам в галерията — обяви тя и стана, поклащайки се на смешно високите си токчета.

Джон реши да се възползва от това, че са сами, заобиколи масата и седна на рамката на стола.

— Ммм, ухаеш прекрасно — зарови лице в косите й той. Трябваше да го отблъсне, а не знаеше как.

— Още съм гладна — оправда се тя и посегна към филийка хляб, въпреки протеста му.

— И аз — отвърна Джон, — но за теб. Кога ще го разбереш. Ние сме създадени един за друг.